Казвам, че се колебах дали да се съглася да замина към звездите и макар да знам, че това е малко объркващо изявление, не съм съвсем сигурен дали ще мога да го обясня. Разбира се, приех с разума и дори с чувствата си, че тази привидна невъзможност ме вълнува колкото и всеки друг. Сякаш са ми показали някакво невъзможно животно или растение (невъзможно по съвсем уместни и разумни доводи). Ако признаех, че съм го видял, трябваше да призная, че то наистина съществува. Ако се обърнех и си тръгнех, щях да престана да вярвам на очите си и повтаряйки си, че всъщност не съм го видял, да се върна, за да го видя отново. И дори когато си тръгнех втори път, трети, четвърти, пети път, аз все така нямаше да повярвам в това, което съм видял, и щеше да се налага да се връщам отново и отново, за да се уверявам в неговото съществуване. Но може би имаше и нещо друго. Колкото и да се опитвах, не можех да реша дали това е полезно и дори подходящо за едно човешко същество. Една вътрешна предпазливост, а може би и съпротива към всичко прекалено революционно (нещо не съвсем необичайно за моята биологическа възраст) ме гризеше постоянно, предупреждавайки ме за катастрофа в резултат на тази нова способност. Вътрешният ми консерватизъм не ми позволяваше да приема, че човешката раса може да бъде удостоена с такова голямо предимство, без да се изисква нещо сериозно в замяна. Предполагам, че поради състоянието ми аз несъзнателно бях стигнал до самонадеяното предположение, че докато не призная безрезервно съществуването и, тази способност няма да се прояви и че докато е така, издължаването може да бъде отклонено.
Разбира се, всичко това е доста егоцентрично, дори нещо повече, то си е чиста глупост и макар че всеки полага усилия да не изглежда глупак, от време на време аз се правех на такъв. Защото звездните пътешествия вече бяха станали практика от няколко години и до този момент почти всички бяха ходили поне по веднъж дотам. Аз не заминах, разбира се. Моите съмнения и резерви сигурно ми действаха като психологическа бариера и да мисля сега за това, си е чиста загуба на време, защото изобщо не възнамерявам да пътувам. Внукът ми Джейсън и прекрасната му жена Марта са от малкото, които също не се канят да пътуват, и това ме кара да се чувствам много доволен. Струва ми се, че усещам у Джейсън онази атавистична любов към земята, която аз самият изпитвам и съм склонен да вярвам, че тя ще го държи далеч от звездите, което, дори и да греша, не считам за трагедия. Брат му Джон обаче беше между първите, които тръгнаха и повече не се завърна. Заминаването ми причини безброй тревоги.
Смешно е, разбира се, да се инатя. Позицията ми е неразумна и старомодна. Каквото и да говоря или да мисля, човекът най-после бе преодолял, съвсем естествено и сякаш между другото, своята зависимост от Земята. А може би точно това е в сърцевината на моята тревога — безпокойството, че човекът, след толкова хилядолетия, най-после слага край на зависимостта си от Земята.
Къщата е пълна с неща от звездите. Тази сутрин Аманда донесе красив букет от най-странните цветя, които съм виждал. Сега те са на писалището ми, откъснати от планета, чието име вече не помня. Не е толкова важно, защото в действителност това не е име (ако въобще е имала име), а название, с което две човешки същества, Аманда и нейният приятел Джордж, са я обозначили. Тя е в посоката на една ярка звезда, чието име също съм забравил — не е планета като тази звезда, разбира се, а по-малък съсед, много по-слаб, така че дори и с голям телескоп нямаше да можем да различим светлината и. Из цялата къща има странни неща — клонки с изсъхнали плодове, многоцветни скали и камъчета, парчета екзотична дървесина, фантастични антики, взети от места, където някога са живели разумни същества; те са строили и изработвали предмети на бита и изкуството, на които сега ние попадаме. Нямаме снимки и е жалко, защото, макар и да се намират все още работещи фотоапарати, нямаме филми, с които да ги заредим. Някой ден може би отново ще открием начин да произвеждаме филми и тогава ще имаме снимки. Странно, аз съм единственият, който цени снимките. Никой от останалите не проявява интерес към тях.
В началото се страхувахме, че някои, завръщайки се от звездите, може да са претърпели промени или ако се завърнат, няма да са в естествената си форма или няма да са същите личности, което щеше да е изключително гаден номер, особено в последния случай. Сега си мисля, че не е трябвало наистина да се страхувам, защото, доколкото разбирам, преди да се насочи към следващата точка на своята материализация, завръщащият се пътешественик, вижда, сканира или по някакъв начин добива представа за ситуацията и условията на мястото, което е избрал. Трябва да си призная, че не ме бива в описанията, защото, макар и да са минали доста години, аз не разбирам какво точно става, което може да се дължи и на факта, че способността, която другите развиха, на мен явно не ми бе писано да притежавам.