През цялото време се каня да спомена за просторната бална зала на третия етаж, която беше отделена като място, където се материализираха завръщащите се пътешественици. Помещението бе забранено за останалите и според изискванията, беше абсолютно празно. Някои от по-младите наричаха тази зала Депото, връщайки се назад буквално към онези праисторически времена, когато автобуси и трамваи пристигали и потегляли от такива места, наречени депа. Отначало падна голяма веселба заради името, защото на някои от младежите то звучеше много смешно. Трябва да призная, че изобщо не ми се струва забавно, макар и да не виждам нищо лошо да си го наричат, както си искат.
Бях размишлявал върху всичко това и, въпреки някои от теориите, предложени от други, действително пътували (поради което приемам, че знаят повече от мен), аз вярвам, че нещата тук са нормален еволюционен процес — най-малкото, искам да мисля, че е така. Човекът израсна от примата до разума, стана производител на оръдия на труда, ловец, фермер, творец на своята среда. Той се развиваше постоянно през годините, макар че прогресът, по общо признание, не винаги беше за добро, както за човека, така и за другите живи същества. Но смисълът е в това, че той се развива и пътешествията до звездите може да са само една еволюционна точка, която бележи по-нататъшния му логичен напредък…
19.
Джейсън не можеше да заспи. Не можеше да спре да мисли за Принципа. Той не знаеше какво го кара да мисли за него. Беше свикнал да прави едно и също упражнение, за да се освободи от това. Опита се да се върне мислено назад до точката, от която бе тръгнал. Тя обаче бе толкова замъглена, че не успя да стигне до началото и затова продължи да размишлява.
Трябва да поспя, каза си той. Тачър щеше да го събуди рано сутринта и с Джон щяха да тръгнат по пътеката за лагера на Хорас Червения облак. Той очакваше с нетърпение пътуването нагоре по реката, защото му беше интересно. От дълго време не се бе отдалечавал от къщи.
Но колкото и интересно да беше, щеше да е тежък ден и той имаше нужда от сън.
Опита се да брои овце и да събира колона от въображаеми числа, но овцете отказваха да скачат през оградата, а числата се стопяваха в нищото, от което ги бе извикал и той отново се предаде на тревожните си мисли за Принципа.
Ако вселената е в състояние на устойчивост, ако няма начало и край, ако винаги е съществувала и ще продължава да съществува, тогава, в каква точка от тази вечност се бе проявил Принципа. Или и той като вселената беше вечен? А ако вселената е резултат на еволюционен процес, започнал в определено време и място и обречен да свърши в определено време и място, съществувал ли е Принципа, една странна обособеност от нищото, скрит ли е бил, или се бе развил на по-късен етап? И от какво бе произлязъл? И защо, питаше се той, Принципа бе избрал да обитава точно тази галактика, когато имаше милиарди други галактики, които биха могли да му бъдат дом? В тази галактика ли се бе появил и останал и ако това е така, какви неповторими качества притежаваше тя, за да породи появата му? Или може би беше нещо по-голямо, надхвърлящо въображението? А може би зад проявлението му в тази галактика се криеше нещо по-голямо в центъра?
Всичко това беше нелепо, разбира се. Нямаше начин да намери отговора. Не можеше дори да достигне до някакво логично предположение какво в действителност се бе случило. Той не разполагаше с данни; никой не разполагаше с данни. Единственият, който можеше да знае, бе самият Принцип. Джейсън знаеше, че цялата мисловна процедура е само едно идиотско упражнение. Нямаше причина, която да го принуждава да търси отговор. И все пак мозъкът му работеше непрестанно и той не можеше да го спре, отчаяно вкопчил се в една невъзможност, на която иначе никога не би обърнал внимание. Той неспокойно се размърда и се опита да зарови глава във възглавницата.
— Джейсън — повика го Марта в тъмното. — Заспа ли?