— Почти — отвърна той. — Почти.
20.
Беше излъскан и блестеше на утринната светлина. Казваше се Стенли и беше доволен, че бяха дошли. Разпозна трима от тях — Езекия, Джейсън и Червения облак — и им съобщи, че слухът за пристигането им ги бе изпреварил. Когато го представиха на Джон, той изрази необичайно удоволствие от срещата си с човек, бил сред звездите. Беше любезен и благовъзпитан и каза, че са постъпили като добри съседи, посещавайки ги, макар и след всичките изминали години, и че е неутешим, защото не може да им предложи нито храна, нито напитки, тъй като роботите не използват нито едно от двете.
Очевидно бяха ги наблюдавали още, откакто флотилията им се появи иззад завоя на реката, защото той ги очакваше на върха на скалистия нос. Те изтеглиха канутата на брега и тръгнаха по стръмната пътека, оставяйки гребците да чакат долу.
Над носа се извисяваше мистериозна конструкция — огромна и виеща се прозрачност, която се разтваряше като камбана, с по-голям диаметър на върха, отколкото в точката, в която изникваше от земята, черна поради блясъка на многото метални пластини, които улавяха утринното слънце; огромна и виеща се прозрачност, която се издигаше към небето, по-скоро като фантастичен паметник или скулптура-мечта, отколкото като съоръжение. Когато човек я гледаше, тя му се струваше неразбираема. Разположена в кръг, тя не затваряше съвсем кръга, а оставяше един празен У-образен сектор, зеещ от едната и страна.
На известно разстояние от мястото, на което стояха, зад фуниевидната конструкция, лежаха руините на древния град, с порутени стени и метални скелети на сградите, които все още стърчаха над неравната земя и които за останалия свят изглеждаха като вкочанените ръце на трупове, от благоприличие заровени набързо и твърде плитко.
От другата страна на реката имаше още една осеяна с руини площ, но там разпадането на сградите не изглеждаше толкова напреднало, защото на известни разстояния все още се забелязваха големи зидове. Стенли видя, че Джейсън гледа натам.
— Старият университет — каза той. — Много усилия положихме, за да запазим някои сгради.
— Използвате ли ги?
— Съдържанието им. Оборудването и библиотеките. Старите работилници и лаборатории. С годините пренесохме от другите образователни центрове това, което липсваше в тях. Макар че — продума той с известна тъга — вече не е останало кой знае колко.
— Използвали сте познанията си, за да я построите — каза Джон, като посочи виещата се конструкция.
— Да — каза роботът Стенли. — Това ли дойдохте да чуете?
— Отчасти — каза Джейсън, без да му обърне внимание. — Но има и нещо друго.
— Разполагаме и с друго място — каза Стенли, — където може да се чувствате много по-удобно, отколкото тук, изложени на прерийните ветрове. Последвайте ме.
Те тръгнаха след него по отъпкана пътека. Накрая стигнаха до полегат склон, който водеше надолу в пространството, затворено от виещата се конструкция. Докато вървяха надолу, те видяха, че по-малко от половината от конструкцията се издигаше над земята и гладките и страни потъваха в голяма дупка. Склонът се спускаше стръмно надолу, заобикаляйки в голяма извивка виещото се съоръжение.
— Стигнахме до скалната основа, за да е по-стабилно — каза Стенли.
— Това ли наричате Проект? — попита Червения облак.
Той проговори за първи път. Джейсън го бе видял да замръзва в състояние на ярост, когато блестящият робот излезе да ги посрещне и за миг бе затаил дъх, уплашен от това, което неговият стар приятел можеше да каже. Но той бе замълчал и Джейсън почувства прилив на обич и възхищение към него. През годините, в които Червения облак идваше в къщата, между него и Тачър се бе установило нещо като предано уважение, но Тачър беше единственият робот, когото старият вожд би удостоил повторно с поглед. А ето го тук това крачещо, компетентно, самоуверено конте да се държи като техен домакин. Джейсън можеше да си представи как бе кипнал старият индианец при вида му.
— Така го наричаме, сър — кимна Стенли. — Така го нарекохме, когато го започнахме. Свикнахме да го наричаме така и никога не променихме името. Което е добре, разбира се. Това е единственият проект, който имаме.
— А целта му? Трябва да има някакво предназначение?
Начинът, по който Червения облак го изрече, не оставяше съмнение, че се съмняваше в целесъобразността му.
— Веднъж да стигнем там, където сме се запътили — каза роботът, — ще ви разкажа всичко, от което се интересувате. Тук ние нямаме тайни.
По пътя си срещнаха други роботи, които изкачваха склона, но те нито ги поздравяваха, нито се спираха. Ето това обяснява, помисли си Джейсън, докато крачеше надолу, устремеността на забързаните „подивели роботи“, които бяха виждали през вековете — изцяло отдадени на задачата си, щъкащи във всички посоки, за да си набавят необходимите материали за този строеж.