Червения облак погледна многозначително Джейсън.
— Това ще е племето, от което е вашият странник. От какво казва той, че се страхуват? От Черния скитник, нали?
— Те са били земеделци — отвърна Джейсън. — Той не употреби тази дума, може би не я знае, но от това, което ми каза, става ясно, че обработват земята. Земеделци, които постоянно са на полето, засяват, отглеждат и събират реколтата. Смазани от бедност, живеейки ден за ден, свързани толкова силно със земята, че самите те са заприличали на пръст. Те нямали роботи, разбира се. Може и да са виждали роботи отдалече, но навярно не са проумели какво представляват. Невежеството им ги е карало да се страхуват от тях.
— Те бягаха от нас — каза Стенли. — Не от мен, аз не съм бил там, но от събратята ми. Опитахме се да ги накараме да разберат, но те продължаваха да бягат от нас. А ние изобщо нямахме желание да ги плашим.
— Какво си мислиш, че са видели? — попита Червения облак. — Този техен Черен скитник…
— Сигурно нищо — каза Джейсън. — Той е бил, както подозирам, тема за дълго битуващ фолклор. Вероятно са били суеверни. За хора като тях суеверието е вид забавление и може би надежда…
— Но може и да са видели нещо — настоя Червения облак. — В нощта, когато това се случи, сигурно е имало някой на Земята. Може да са били ловци, които са отнесли хората в мрежите си. В минали времена и моите хора са разказвали разни невероятни истории за неща, движещи се по Земята, а ние, с нашето ново мислене, сме готови да ги пренебрегнем. Но когато живееш толкова близо до Земята като нас, започваш да разбираш, че някои от старите приказки могат, да съдържат и истина в себе си. Знаем например, че сега понякога извънземните посещават Земята, а кой може да каже, че те не са идвали на Земята и в миналото, преди белият човек да наложи бесния си ритъм на живот, когато континентът е бил по-спокоен и не толкова бурен?
Джейсън кимна.
— Стари приятелю, може и да си прав.
— Настъпи време — продължи Стенли, — когато разбрахме, че няма човеци, на които да служим, стояхме със скръстени ръце, но не можехме нищо да направим. През вековете обаче се появи и се разви, бавно в началото, а после все по-мощно, идеята, че щом не можем да работим за хората, трябва да работим за себе си. Но какво може един робот да направи за себе си или за другите роботи? Да създаде цивилизация? Цивилизацията е без значение за нас. Да натрупа богатства? Но откъде да ги вземем и за какво да ги употребим? Нямахме мотив за печалба, не преследвахме материален и социален статус. Можехме да се образоваме и дори да се радваме от постигнатото, но това щеше да е задънена улица, защото не бихме имали полза от познанията, освен в името на едно съмнително самоудовлетворение. Човеците използваха образованието за своето самоусъвършенстване, за да печелят повече, да са полезни на обществото, да си осигурят повече естетическа наслада. Те го наричаха самоусъвършенстване и това бе достойна цел за всеки човек, но как един робот да се самоусъвършенства? С каква цел и по какви причини? Отговорът е, че не бихме могли да се самоусъвършенстваме сами. Никой робот не може да направи от себе си нещо забележимо по-добро, отколкото е. Той е ограничен от вградените от неговия производител параметри. Възможностите му са определени предварително от материалите и програмите, които са заложени в него. В зависимост от задачите, за които е създаден, той ги изпълнява перфектно. Нямаше нужда от ново поколение роботи. Но, изглежда, нямаше съмнение, че такива роботи можеха да бъде създадени. Веднъж стигнал до тази мисъл, за един робот очевидно нямаше граници. Той никога няма да спре и да каже, ето, това е най-добрият робот, който може да бъде създаден. Няма значение колко гениално един робот може да е проектиран, винаги е възможно да бъде проектиран още по-добър. Какво ще стане, питахме се ние, ако се създаде един отворен робот, робот, който в действителност не е завършен…