Джон подскочи.
— Колко далечно? — попита той.
— Не сме сигурни — каза Стенли. — Но мислим, че е нещо в центъра на галактиката.
21.
Той почувства въпиющата нужда на съществото в тясната долчинка, липсата на нещо, което то търсеше, и проклятието да не го намери. Той спря толкова бързо, че Вечерна звезда, която вървеше подире му, се блъсна в него.
— Какво има? — прошепна тя.
Той не отговори. Стоеше напрегнат, усещайки чуждата липса и нужда и не отговори. Приливът на чувството, което идваше от долчинката, го обля и проникна в него — безнадеждност, съмнение, копнеж. Дърветата се възправяха мълчаливи в безветрения следобед и за момент всичко в гората — птиците, малките животни, насекомите — замлъкнаха. Нищо не помръдваше, нищо не шумеше, сякаш цялата природа бе затаила дъх, за да чуе съществото в долчинката.
— Нещо не е наред ли? — попита Вечерна звезда.
— Някой страда — каза той. — Не усещаш ли болката? Точно там, пред нас.
— Чуждото страдание не може да се усети — каза тя.
Той се придвижи напред, предпазливо в настъпилата тишина. То беше там, съществото — ужасна кутия с червеи, притулена в гнездото от огладени речни камъни под свода на брезата. Но той не виждаше кутията с червеи, долавяше единствено зова на нуждата. Нещо се преобърна в него и за един миг той успя да постави този зов под контрола на своя разум.
Вечерна звезда се отдръпна и се подпря на грубата кора на един дъб, встрани от пътеката. Кутията с червеи се променяше непрекъснато, точно както се движат червеите в една кутия, пълзейки един през друг в кипящия фермент на неизвестна, безсмислена необходимост. И от тази кипяща маса дойде вик на доволство и облекчение — неведом вик, по странен начин примесен с усещането за състрадание и сила, които нямаха нищо общо с кутията с червеи. А над всичко това се простря, като плащ на надеждата и разбирането, това, което големият бял дъб каза, или се опита да каже, или не успя да каже, но вътре в душата и вселената се отвори като цвете под лъчите на изгряващото слънце. За миг тя усети и опозна (не видя, не чу, нито разбра, защото това, което ставаше в нея, надхвърляше нормалната сетивност и възприятие) вселената до самата и сърцевина и до най-отдалечените и краища — механизма и смисъла на нейното съществуване и мястото, което имаше в нея всяко нещо, докоснато от живота.
Само миг, частица от секундата, за да разбере, да познае и да изгуби познанието, после тя отново се завърна в себе си, в несъвършената, незначителна форма на живот, която се подпираше на дървото, усещаше грубата кора на масивния дъб зад раменете и гърба си и Дейвид Хънт, изправен край нея на пътеката. А в долчинката кутията с гърчещи се червеи сияеше, обляна от божествена светлина, толкова ярка и ослепителна, че бе неземно красива, така както никоя кутия с червеи не би могла да бъде. В нея напираше вик на мъка, непонятна мъка, дошла незнайно откъде.
— Дейвид! — изтръгна се от душата и. — Какво направихме? Какво стана?
Тя знаеше, че нещо велико се бе случило, или може би велики неща и се почувства объркана. Ала в объркването и имаше нещо едновременно щастливо и удивително. Тя продължаваше да се обляга на дървото, а вселената сякаш се надвесваше над нея. Усети нечии ръце да се сключват около нея, да я повдигат и тя се озова в прегръдките на Дейвид. Никога досега не се бе притискала към някого, доволна, че той бе там в този велик момент от нейния живот, сигурна в силата на изтощеното му, но яко тяло.
— Ти и аз — шепнеше той. — Ти и аз заедно. Между нас двамата…
Гласът му секна и тя разбра колко беше уплашен. Обви ръце около него и го притисна с цялата нежност, която имаше.
22.
Те чакаха на брега на реката, до изтеглените на скалистия бряг канута. Някои от мъжете клечаха около малък огън, стъкнат с довлечени от водата дървета, и варяха риба, която бяха уловили, други седяха наоколо и разговаряха, а един беше заспал върху речния чакъл, който за Джейсън би бил най-неудобното легло.
Реката тук беше по-малка, много по-малка, отколкото при стария лагер, откъдето бяха тръгнали. Тук имаше бързей. Водите, искрящи на слънцето в късния следобед, бягаха между високите скали от двете страни и се събираха надолу в едва забележим улей.
Над тях се издигаше голямата виеща се конструкция на Проекта от черен, тънък метал, който изглеждаше едновременно масивен поради големите си размери и ефирнопрозрачен, така че човек се чудеше как не се развява на вятъра.