Беше ли преживяването и, можеше ли да бъде то реализация на онова, което искаше да каже на Стария дъб, знаейки, че нещо става вътре в нея, че бе на прага на някаква промяна, без да осъзнава каква, а вместо това, казвайки му, че може да замине отново, макар и в различен смисъл от заминаването и за страната на дивия ориз? Ако е така, каза си тя, ако това е така, ако това бе нова способност, подобна на пътуването до звездите, а не само нещо, което си бе въобразила, никога вече нямаше да е нужно да ходи някъде, тъй като вече бе там, навсякъде, където си поискаше.
Тя за първи път мислеше за това като за способност. Почувства се объркана и изплашена, но не толкова от изводите, колкото от това, че въобще бе мислила в тази насока, че тя, макар и подсъзнателно, си е позволила да мисли за това. Седеше изправена и напрегната в сенките на стаята с колебливия пламък на догарящата свещ и сякаш отново чуваше мърморенето и шумоленето на всички онези призраци, които се тълпяха тук, единственото и последно място, останало им на Земята.
24.
(Откъс от хроника от 29 ноември 5036 г.)
…В последните няколко столетия усещам известно влошаване на физическото ми състояние и сега понякога (в дни като днешния) усещам тежестта на годините. Изпитвам умора, която не може да бъде обяснена с обичайното натоварване, защото никога не съм се претоварвал, а в последните години и въобще не се натоварвах. Вече влача крака, а ръката ми, някога твърда, е загубила известна координация и записките в този дневник изглеждат като несигурни драсканици. Има моменти, когато написвам дума, която съм нямал намерение да употребя — много близка до думата, която съм искал да напиша, но не същата. В други случаи, когато не мога да се сетя за думата, която ми трябва, се налага да седя, пресявайки паметта си, за да я открия, по-скоро натъжен, отколкото ядосан, че не мога да се сетя. Понякога греша в правописа, което по-рано никога не ми се е случвало. Станал съм, мисля си, като старо куче, дремещо на слънцето, с тази съществена разлика, че старото куче вече не очаква нищо от себе си.
Алисън, жена ми, почина преди петстотин години и макар че не мога да си спомня много, спомням си, че смъртта и беше спокойна и предполагам, че и моята ще е същата. При живота, който водим като човешки същества, смъртта настъпва поради износване, а не поради болестни поражения и това, повече отколкото дългият живот, е истинското благоволение, на което се радваме. Понякога се питам доколко по-дългият живот — баснословно по-дългият живот — е благодат за човечеството. Тъй като подобни мисли спохождат всеки остаряващ човек, затова не бива да им се отдава голямо значение.
Едно нещо наистина си спомням и оттогава то винаги ме е преследвало. Когато Алисън умря, дойдоха много хора чак от звездите. Имаше служба и тук в къщата, и навън, на гроба. Тъй като нямаше човек, който да изпълни религиозната церемония, внукът ми Джейсън прочете някои текстове от Библията и каза думите, които обичаят изисква да бъдат казани. Всичко бе много тържествено и в много отношения удовлетворяващо. Човеците бяха наобиколили гроба, цяло множество, а малко по-далеч стояха роботите, не защото по някакъв начин бяхме показали, че би трябвало да са отделно, а по техен собствен избор и в съответствие с древния обичай.
След като церемонията приключи, ние се върнахме в къщата, а след известно време аз се оттеглих в библиотеката. Никой не ме обезпокои, защото разбираха нуждата ми да остана сам. След известно време на вратата се почука и когато извиках на онзи, който чукаше, да влезе, вътре се вмъкна Езекия, роботът монах от манастира. Беше дошъл да ми каже, че той и братята му не са били на погребението (факт, който бях пропуснал да забележа), защото по същото време отслужили литургия в нейна памет в манастира. След като каза това, той ми предостави копие от службата. Прощалните слова бяха написани четливо и красиво, с цветни калиграфски главни букви и винетки по полетата на страниците — по същия изпипан в детайлите маниер, както в ръкописите, които откривахме в скрипториумите от Средновековието. Откровено казано, не знаех как да реагирам. Беше дръзко от негова страна, разбира се, а според мен и лишено от добър вкус. Но беше очевидно, от друга страна, че това, което той и братята му бяха направили, не бе извършено поради дързост и невъзпитание, а като акт на най-голямо милосърдие. Затова му благодарих, но се опасявам, че бях някак си рязък и съм сигурен, че той го усети. В същото време аз не записах случилото се в дневника и не казах на никого. Всъщност се съмнявах, че някой изобщо е забелязал посещението на робота. С годините аз съм станал много стриктен в регистрирането на всичко случило се. В началото започнах дневника, за да предам на поколенията истината за това, което се бе случило на човешката раса и по този начин да не се превърне в мит и легенда. Мисля, че на времето нямах друга причина и не смятах да продължавам да го водя, но до такава степен бях свикнал да записвам всичко, че продължих да регистрирам всички събития от деня, колкото и дребни да бяха те, като понякога записвах дори мислите си. Защо навремето не записах случилото се между мен и Езекия — това ме е озадачавало през всичките последвали години. То едва ли имаше толкова голямо значение, а и не беше кой знае какво нарушение на етикета, че да бъде скривано. В началото, а и после, все го отхвърлях като мисъл, но от известно време този въпрос доста ме занимава.