— Прибирам се — каза тя. — Идваш ли, Джейсън?
— Мисля да поседя още малко — отвърна той. — Няма толкова много нощи като тази по това време на годината. Жалко е да се пропуска. Случайно да знаеш къде е Джон? Не слезе тази нощ.
— Чакането го изнервя. Някой ден пак ще тръгне към звездите. Предполагам е усетил, че домът му вече не е тук. Твърде дълго е отсъствал.
— Никое място не може да стане дом за Джон — измърмори Джейсън. — Той няма дом. И не иска дом. Просто иска да пътува. Той е като всички останали. Не го е грижа какво става на Земята.
— Те всички ни съчувстват много. Поне тези, с които говорих. Казват, че ако могат да направят нещо…
— Знаеш, че нищо не могат да направят — прекъсна я Джейсън.
— Може и така да е. Не го вземай толкова навътре, Джейсън. Тревожиш се за нещо, което вероятно никога няма да се случи.
— Не се тревожа за нас, а за Червения облак и за роботите. Да, дори за роботите. Поставили са ново начало за своя вид. Трябва да им се даде шанс. Една намеса не би била добра за тях.
— Но те отказаха да ни помогнат.
— Те инсталираха радиото и лъча — напомни и той.
— Но реално не ни подкрепиха.
— Да, така е — съгласи се той. — Не мога да ги разбера. Никога не съм бил в състояние да ги разбера.
— Нашите собствени роботи…
— Нашите собствени роботи са различни — каза Джейсън. — Те са част от нас. Те вършат онова, за което са предназначени. Те не са се променили, за разлика от другите. Например Езекия…
— Наложило им се е да се променят — каза Марта. — Не са имали избор. Не са могли да седят и да чакат.
— Предполагам, че си права.
— Прибирам се. Не оставай дълго навън. Застудява се…
— Къде е Вечерна звезда? И тя не слезе тази вечер.
— Вечерна звезда е разтревожена. За онова забавно момче. Не знам какво намира в него.
— Няма ли представа какво му се е случило? Къде може да е отишло?
— Ако знаеше, нямаше да се тревожи. Предполагам си мисли, че е избягало от нея.
— Говори ли с нея?
— За момчето ли? Не.
— Стори ми се някак странно — каза Джейсън.
— Е, аз се прибирам. Скоро ли ще дойдеш?
Той кимна и продължи да седи. Заслуша как стъпките и заглъхват, докато прекосява вътрешния двор. Вратата се хлопна.
Странно момче, помисли си той, да изчезне така. И извънземното в долчинката бе изчезнало. Той бе отишъл да го види и да си поговорят, но там нямаше и следа от него. Дали се бе уморило да чака и си е заминало, питаше се той. Или имаше връзка между неговото изчезване и това на Дейвид Хънт? Изглеждаше невъзможно да е така. Дейвид Хънт не знаеше за съществото. По-скоро изчезването му се дължеше на онази история с Черния скитник, която Вечерна звезда му разказа. Беше съвсем очевидно, че той се страхува. Може вече да е пресякъл континента, опитвайки се да се измъкне от него. Той може би още бягаше — от нещо, което най-вероятно не съществуваше. Но това не е толкова странно, каза си Джейсън. Момчето няма да е първото, което бяга от нещо несъществуващо.
А дали не бе възможно и неговият собствен страх да се основава на несъществуващо обстоятелство? Възможно ли бе един изследователски кораб с представители на хората да бъде заплаха за Земята? А дори и да вещаеше промяна, кой беше той да определя това като заплаха? Сигурно греша, помисли си той. Най-вероятно греша. Заплаха не за хората, които бяха заминали към звездите, защото те бяха прекъснали връзките си със Земята. Вече не се интересуваха от нея и каквото и да и се случеше, то нямаше да им повлияе. За него бе истински шок да осъзнае това. През всичките тези години бе живял с мисълта, че е човекът котва на Земята, че съхранява дома база на човечеството. Сега това изглеждаше като само подхранвана илюзия, с която да поддържа чувството за собствената си значимост. Дотолкова, доколкото обитателите на тази къща бяха засегнати, само неговите и на Марта интереси можеха да бъдат накърнени от евентуалното решение на хората да колонизират отново Земята. Без значение беше доколко той се бунтува срещу тази мисъл, но на тях двамата това нямаше да им струва толкова много. Що се отнася до него и Марта, хората можеха да бъдат държани на разстояние. Те можеха да не се месят в тази къща и нейните няколко акра земя, ако им дадяха ясно да разберат, че не са желани. Самата мисъл, че скоро те щяха да бъдат тук, на планетата, му горчеше като жлъч на езика, но това си бе егоизъм, крайна арогантност и себелюбие.