Това, което имаше значение, каза си той, бяха индианците, потомците на далечните аборигени, които някога бяха наричали този континент своя земя, както и роботите. Никой от тях не бе искал културата и цивилизацията, които им бяха наложени. А роботите дори не бяха искали да съществуват. Достатъчно неправди ги бяха споходили в миналото. Да бъдат отново жертви на нова несправедливост, бе повече, отколкото можеха да понесат. Те трябваше да имат своя шанс. А ако хората дойдеха, щяха да им го отнемат.
Каква беше тази фатална болест, която неговата собствена раса носеше? Фатална не за самата нея, а за всички други, с които бе в съприкосновение, макар да се бе оказала фатална и за самата нея накрая. Всичко е започнало, каза си той, когато първият човек разровил земята и посял семена. А после е трябвало да си осигури повече земя, в която да засява семената. Започнало е с идеята за собствеността — собственост върху земята, собственост върху природните ресурси, собственост върху труда. И от идеята за сигурността, от издигането на огради срещу житейските несгоди, от необходимостта да защити своята позиция, от амбицията да я подобрява. А когато постигне всичко това, да го защити така добре от своите съседи, че те никога да не могат да му го отнемат. Да, идеята за сигурността бе производна на идеята за собствеността. Двете имаха един и същ корен, всъщност бяха едно и също. Човекът, който я притежавал, е бил в безопасност.
Индианците не притежаваха и педя земя. Те се отнасяха с презрение към собствеността, защото тя щеше да ги прикове към това, което притежават. А роботите, питаше се той — дали по някакъв начин и те нямаха своя концепция за собствеността? Доста се съмняваше в това. Тяхното общество навярно бе още по-комунистическо, отколкото това на народа на Червения облак. Само неговите хора държаха на собствеността и това бе тяхното проклятие. И точно на тази нездрава основа през вековете бе изградена най-сложната социална структура.
Сега на Земята тази структура, пометена от изчезването на хората, можеше да бъде възпроизведена, но какво можеше да се направи? Какво можеше той, Джейсън Уитни, да направи, за да попречи на това? Нямаше отговор. Поне той не можеше да намери такъв.
Роботите бяха загадка. Стенли беше казал, че той и неговите другари са дълбоко обезпокоени и въпреки това, когато Проекта бе решил да не им оказват помощ, те приеха решението му, без да го оспорват. Макар че съумяваха да бъдат полезни, и то в най-важни моменти. Те бяха доставили и инсталирали насочения лъч и радиото, както и батериите, които ги захранваха с енергия. Без такова устройство щеше да е невъзможно да се влезе в контакт с хората, когато те пристигнат. Без насочения лъч щеше да е много вероятно те да пристигнат и да си тръгнат, без да разберат, че на планетата има хора. Те може би щяха да се приземят на няколко места, да извършат наблюденията си и да се завърнат на своите планети, за да съобщят, че Земята не е населена. А беше важно, ужасно важно, да разговаря с тях. Той нямаше представа какво може да постигне с този разговор, — но трябваше поне да има възможност да говори с тези хора от кораба, които сега сигурно бяха на път към Земята. По насочващия лъч, достигащ далечни пространства, те щяха да разберат, че тук още има хора и по този начин да ги открият. Джейсън седеше свит на стола си. Почувства се самотен и изоставен. Още веднъж се запита дали е възможно да греши, но скоро прогони тази мисъл. Да сгреши по отношение на себе си, да, дори и по отношение на роботите, но в никакъв случай не и за Червения облак и неговите хора. А може би не грешеше и за себе си, и за роботите.
Той се опита да се успокои. Навярно, ако можеше да го стори и за известно време се освободи от тревогата, щеше да мисли по-адекватно, когато настъпеше моментът за това. Той се отпусна, като се стараеше да прогони мислите и да се освободи от напрежението си. Видя луната да се отразява по покривите на манастирските сгради и да превръща музикалните дървета в издължени бели призраци. Последните няколко нощи, помисли си той, дърветата бяха направо виртуозни, почти толкова или дори повече отколкото в старите времена. Промяната се бе усетила, спомни си той, по средата на концерта онзи ден вечерта, когато пристигна брат му. Още тогава го забеляза и се учуди, но имаше толкова много работа, толкова много тревоги, че нямаше време кога да мисли за това. През нощта на същия ден, когато Джон се завърна у дома, помисли си той. Този факт едва ли можеше да има нещо общо. Завръщането на Джон у дома нямаше как да бъде усетено от музикалните дървета.
Той чу стъпки по плочника и рязко обърна глава. Тачър бързаше към него.