— Моите съболезнования. Бягащия елен беше внук, с който всеки би се гордял.
Червения облак сведе глава в знак на благодарност.
— Госпожа Джейсън, надявам се, е в добро здраве?
Джейсън кимна.
— Тя прекарва много време в разговори с другите. Доста я бива в тези работи. Изглежда телепатията е станала втората и природа. Всяка вечер има куп новини за разказване. Сега сме много. Нямам представа колко. Марта знае това по-добре от мен. Тя помни всичко. Отношенията им, кой за кого се оженил и все от тоя род. Сигурно сме няколко хиляди души.
— Веднъж, преди много години, ми беше казал, че разумни същества били открити в космоса, но не приличали на нас. В годините, докато ни нямаше…
— Прав си, не са като нас. Но имат желание да общуват. Някои са приятелски настроени, други не толкова, трети са безразлични към нас. Повечето от тях са толкова враждебно настроени, че ме побиват тръпки. И, разбира се, да не забравяме скитащите извънземни, пътешествениците, които понякога се отбиват на Земята.
— И това е всичко? Никакво сътрудничество…
— Не, не е всичко — каза Джейсън. — Появи се нещо, което страшно ме тревожи. Полъх от нещо изключително обезпокоително. Като лоша миризма, донесена от вятъра. Някъде далеч откъм центъра…
— Откъм центъра на какво, Джейсън?
— Откъм центъра на галактиката. От сърцето. Интелект от някакъв вид. Само го усетихме и това е достатъчно…
— Враждебен ли е?
— Не, не точно враждебен. Студен. Интелект, твърде високо развит интелект. Студен и безразличен. Аналитичен. О, по дяволите, не мога да ти обясня. Няма начин да го направя. Все едно червейчето на въдицата да долови човешкия интелект. Дори не е и това. Разликата между него и нас е по-голяма, отколкото между човека и червейчето.
— Уплашен ли си?
— Уплашен? Не знам. По-скоро объркан. Изпълнен с лоши предчувствия. Единственото успокоение е, че вероятно все още не сме привлекли вниманието му.
— Тогава защо се тревожиш?
— Не е точно тревога. Не е това. Просто човек се чувства омърсен, като знае, че нещо такова съществува заедно с него в галактиката. Сякаш си попаднал в епицентъра на злото.
— Но той не е зъл.
— Не съм сигурен. Не знам какво е. Нито някой знае. Просто доловихме нещо…
— Ти ли го долови? Ти самият?
— Не. Някои от другите. Двама от онези, сред звездите.
— Вероятно няма причина да се тревожиш. Просто стой настрана. Питам се обаче, би ли могло това да има нещо общо с хората, които напуснаха Земята? Изглежда ми малко вероятно. Ти нямаш представа, нали, Джейсън, защо се случи, защо всички хора изчезнаха?
— Никаква — призна Джейсън.
— Говореше за извънземните, които идвали на Земята…
— Да. Странно е защо посещенията им точно сега зачестиха. Не са много, разбира се. Поне тези, за които знаем. Двама-трима миналия век, макар че като си помислиш, за тези разстояния и пространства, това съвсем не е малко. Но, изглежда, не са идвали преди. Случи се едва когато хората изчезнаха. Макар че може и да са идвали в по-стари времена, но да не са били въобще забелязани или ако са били забелязани, да не са били разпознати като извънземни. Може би не сме ги виждали, защото не сме били готови за това. Дори и да бяхме ги видели, щяхме да си затворим очите. Нямаше да се чувстваме комфортно в присъствието на нещо, което не можем да разберем, и щяхме, просто с един величествен жест, да ги изтрием от мислите си. Щяхме да повтаряме, че не са тук, че не могат да бъдат тук, че никога не сме ги виждали и това щеше да е всичко.
— Може и така да е било — въздъхна Червения облак. — Или да са дошли прекалено малко на брой. Ние бяхме неспокойна планета, кипяща от разум, понякога твърде страховит разум. Може би нещо такова като твоя интелект от центъра на галактиката, но в по-малка степен. Със сигурност обаче не беше мястото, което един извънземен скитник би избрал за отдих. Защото нямаше да може да си почине. В онези дни не бе спокойно за никого.
— Прав си, разбира се. Едва сега го осъзнаваме. Мисля обаче, че нямаше как да го знаем тогава. Не бяхме дорасли. Сега сме на друго стъпало…
— Разговарял ли си с някой от извънземните скитници? — попита Червения облак.
— С двама-трима. Веднъж пропътувах цели петстотин километра, за да разговарям с един от тях, но когато стигнах, беше си заминал. Един робот донесе новината. Не ме бива като Марта в галактическата телепатия, но мога да се разбера с извънземните. С някои от тях, всъщност. Изглежда съм им хванал цаката. Понякога обаче няма как да установиш контакт. Не всички могат да различават звуковите вълни като начин на общуване, а човекът, от своя страна, може въобще да не улови сигналите или менталните вълни, които те изпращат. С други, дори и да можеш да комуникираш, не можеш да се разбереш. Всъщност, няма за какво да си говориш с тях. Нямате общи теми.