Господи! Изведнъж ме връхлетя налудничавото прозрение в предсмъртния миг, потискано досега от болката, от страха… „Извади седма скоба…“
Но по каква причина? Неизвестно.
Не последва нито присмехулен кикот, нито шизофренична реакция. Бих ги приел дори с облекчение, толкова самотен и ужасен бях. Но се боях от седма скоба дори повече от смъртта.
Защо на мен се падна да бъда старшият, свръзката? Защо аз трябваше да нося отговорността?
Изгълтах остатъка в чашата, сподавяйки мисленото възклицание: „Не е честно!“ Лесно и бързо можех да се освободя от тегнещата самота, но нямаше да е честно спрямо другите. Не! Бях длъжен сам да реша този проблем. Проклинах слабостта и страха си, но знаех, че няма да намеря помощ от тази страна на черната врата. По дяволите!
Поръчах си още едно питие, но сега го пиех на малки, редки глътки. Подръпвах от пурата. Взирах се в снимките, като се опитвах да разкрия тайните им само със силата на погледа си. Нищо не постигнах. Привличаха, защото бяха забранени. Никой сред живите не помнеше Земята, а и кой ли беше виждал звезда? Въпреки възрастта си и аз се чувствах малко виновен и засрамен, че седя и разглеждам изображения на мястото, от което произхождахме, и на галактическия му фон. Е, поне не будеха в мен престъпни намерения.
Стори ми се, че чух шум, но при всичките тези прегради и мебели наоколо ми беше трудно да определя посоката. А и едва ли имаше значение. Някой можеше да е седнал само на метър-два от мен и пак да бъде напълно невидим в мрака. Все още се нуждаех от илюзията за уединение. Не бях готов да стана и да продължа работата си.
Вслушвах се в тиктакането на часовника в остъклената му кутия. Харесваше ми това местенце. Защо ли да не си отбележа координатите му, за да дойда отново някой път? Бих могъл да…
Този път не ми се причу. Шумът беше много по-силен. Някой се блъсна в нещо. Имаше и механично жужене. Олекна ми. Вероятно наоколо се мотаеше почистващ робот, но нямаше да се напъха в заета ниша. Вдигнах чашата и отдръпнах ръката си от снимките. Засмях се. Бях ги прикрил неволно, щом ми се стори, че някой може да мине край мен.
След малко пак чух звука, съвсем наблизо. После той се показа иззад далечния ъгъл на „стаята“. Беше старецът в инвалидната количка, който мина преди мен през Портал 11. Кимна и се усмихна.
— Здравейте — промълви и се плъзна още напред. — Казвам се Блек. Видях ви в подземната станция до Амбулаторията в Крило 3.
— Да, помня ви — кимнах.
Той се ухили и се настани от другата страна на масичката.
— Като ви забелязах да слизате от пътеката тук, рекох си, че сте дошъл да пийнете.
Вторачи се многозначително в чашата ми.
— Аз пък не ви видях на пътеката.
— Бях доста далече зад вас. Между другото, изпаднах в малко неловко положение и си помислих дали няма да ми помогнете.
— Какъв е проблемът?
— Бих искал да си купя нещо за пиене.
Посочих модула под масичката.
— Ами заповядайте.
Но той поклати глава.
— Май не ме разбрахте. Не мога сам да си поръчам.
— Какво означава това?
— Лекарите ми забраниха. Блокираха сметката ми. Ако си пъхна картата в тази машина и поискам алкохол, при проверка Централата ще се натъкне на забраната и нищо няма да получа.
— Ясно…
— Не съм съвсем без пари. Тоест… нося и налични. Само че тези джунджурии не ги приемат. И си помислих — ако някой се съгласи да ми купи една чашка с картата си, ще му върна сумата, че дори ще го почерпя. И няма да останат никакви следи.
— Не знам… — проточих. — Щом вашият лекар смята, че не е добре за вас да пиете, едва ли трябва да ви помагам да си навредите.
— Е, да, докторът е прав. Не съм в цветущо здраве. Достатъчно е да ме погледнете, за да се убедите. И никак не ми е весело. Стискам душата си между зъбите с помощта на лекарите, но това трудно може да се нарече живот. И ако утре съм малко по-зле, няма да е прекалена цена за един почти чист бърбън с малко лед. Във всеки случай няма да ме затрие. — Старецът вдигна рамене. — Пък дори да ме довърши, никой няма да се опечали. Е, какво ще кажете?
Кимнах.
— Не е незаконно, а и вие най-добре си знаете.
Пъхнах картата си в процепа.
— Нека да е двоен… — облиза се непознатият.