Увереността, че нямам никакво излишно време, ме докарваше почти до истерия. Но малкото пламтящо кълбо на яростта в стомаха не ми позволяваше да се поддам на паниката. Нещо неразбираемо за мен ми бе посегнало на два пъти. Гневът набъбваше в мен — могъщ, необичаен. Не си спомнях да съм изпадал в подобно състояние преди. И въпреки това ми беше някак познато, отдадох му се охотно. Може би точно събудилата се свирепост не ми позволи да припадна този път. В мен полека се надигаше жаждата да отвърна с удар на убийците, да си отмъстя лично, а не само да раздам правосъдие. Колкото и недопустимо да беше това желание, не се опитах да го задуша в усмирителната ризница на самодисциплината — все нещо трябваше да ме държи на крака.
… А и чувството не беше неприятно.
Сянка на усмивка изкриви нагоре ъгълчетата на устата ми. О, не, никак не беше зле да се ядосам. Каква естествена, човешка емоция! Всеки го знае. Почти бях готов да допусна, че е жалко да се прахосва срещу заместители на агресията…
Слязох от пътеката, щом се добрах до Дневната, и закрачих през секторите. Хората седяха, стояха, изтягаха се, приказваха, четяха, дремеха, слушаха музика, гледаха записи, а винаги имаше и по някое тихо кътче, ако човек желаеше да се усамоти. Бързах по мекия под, свивах зад ъгли, минавах през всевъзможни периоди и стилове с надеждата да не срещна нито един познат.
Късмет!
Малка, пуста беседка, оскъдно осветена… пищно зелено кресло, чиято облегалка май се сваляше…
Познах. Намалих още лампата и се облегнах назад. Можех да наблюдавам и двата входа, макар да бях сигурен, че никой не ме е проследил дотук.
Първо се постарах да си поема дъх и да реша кой съм аз в момента. За щастие прехвърлянето на свръзката минава съвсем гладко. Все се чудиш как ще бъде, докато не го преживееш. После те връхлита… и пак не знаеш. Само си уверен, че е станало както трябва.
Знаех, че вече не съм този Марк Енгел, какъвто бях преди старецът да застреля Ланге. Аз бях Ланге, който беше също Енгел. Тоест — ние си бяхме ние. Бяхме се слели, напълно или почти, когато свръзката се измести със смъртта на неговото тяло. Не се налагаше да се приспособявам кой знае колко, защото бяхме преживявали временно сливане много пъти в миналото. Е, сега беше за постоянно и се налагаше да прекроя костюма по своя мярка. Това обаче можеше да почака. Трябваше да направим нещо още след първото убийство. Само че Ланге предпочете да се размотава… и забавянето се оказа фатално. Не одобрявах желанието му да избягва крайните действия, в каквото и състояние да се намираше тогава. Усещах как, пренесло се в мен, това започва да подяжда и моята решителност. И от тази част щяхме да се отървем съвсем скоро, щом сложа осма скоба.
Ако случаят беше друг, щях първо да разнищя плетеницата „кой какъв е“, но сега имахме по-спешни задачи.
После вече бяхме всички заедно — Дейвис, Джийн, Серафис, Дженкинс, Караб, Винкел и останалите. Изведнъж аз се превърнах в тях и те в мен. Всички бяхме „аз“. Почти без колебание всеки се наместваше в мрежата, щом разпознаеше преместването на свръзката. Прекрасно, уютно, познато преживяване.
Гледах през множество очи, чувах какви ли не звуци, усещах тежестта на всичките ни тела. Сякаш бяхме една неразделна плът, а крайниците ни се простираха из всички Крила. Отскоро с два по-малко, разбира се. Всъщност в твърде особен смисъл ние си бяхме едно цяло тяло.
В този миг извън времето осъзнавахме съдържанието на всичките си отделни мозъци. Кратката вечност на разбирането, протоплазменото състояние на временния отказ от индивидуалност, за да можем със скок да надраснем сбора на натрупания опит след последното ни сливане преди около месец.
Долових страх и за мое учудване липсваше гняв, освен внесения от мен при сливането. Отвърнаха ми с мек укор, бързо отстъпил на разбирането, че току-що съм поел свръзката върху себе си и не съм имал време да се приспособя. Иначе просто щяха да размият и сподавят моята ярост. Но сега се бояха от всякаква реакция, която би ме уязвила, преди да съм излял личността си в новата форма. Добре. Наистина имах нужда от това.
Първи умря Хинкли в Библиотеката на Крило 18. Знаехме, че е станало в ниша 17641, личното му жилище, защото всички възприехме мигновено предсмъртните му впечатления. Той пак беше с нас, но не можеше да ни подскаже нищо за унищожителя си. Реагирахме различно на кончината му според разнообразните си темпераменти, но бяхме еднакво неспособни да си обясним причината за убийството и засега никой от нас не бе предприел нищо съществено. А тялото на Ланге още лежеше проснато в онзи викториански салон насред коктейлбара на Крило 19, освен ако старецът не бе направил нещо с него.