… И никой не познаваше господин Блек, нито откъде идва. Аз поех задачата да го издиря, защото скоро щях да разполагам с необходимата техника.
Дейвис беше в Библиотеката на Крило 18 и държеше под око ниша 17641. Вече се бе погрижил жилището да бъде обявено за свободно, а комуникаторът — превключен на автоматичен отговор. Решихме, че още е рано да влиза, а трябва да продължи наблюдението, докато Серафис се присъедини към него. Серафис беше нашият лекар и можеше да попълни необходимите документи за естествена смърт. После тялото щеше да попадне в погребалното бюро на Винкел, за да изчезне.
Но с Ланге имахме сериозен проблем. Освен че още един смъртен акт, подписан от Серафис в друго Крило и съвсем скоро след съобщението за Хинкли, щеше да изглежда твърде необичайно, но и Ланге беше прегледан същия ден със заключение за добро здраве.
Налагаше се Винкел да се заеме лично с преместването на трупа, а и с премахването на всякакви улики. Професията му правеше неговата поява там напълно естествена в очите на другите. После трябваше да прехвърли тялото в Нулевото крило и да го скрие. Там щеше да бъде замразено, докато преценим как най-добре да постъпим. А дотогава щяхме официално да дадем отпуск на Ланге, картата му пък щеше да ни послужи за пътуване, хранене и дребни покупки, така че той да продължи да съществува поне официално.
Разбира се, предстоеше да съберем всички улики за собственото си разследване на убийствата. Страхът напрано ни тресеше. Не беше обикновено съвпадение смъртта на двама от нас, но не ни хрумваха никакви логични хипотези за мотивите на убийците, освен най-смразяващите. След безплодните напъни се споразумяхме да прекъснем сливането, за да предприемем най-належащите мерки. Аз трябваше да отида в Нулевото крило, за да наглася нещата между мен и Ланге.
Примигнах и последните остатъци на техните мисли избледняха. Побързах да стана. Засилих осветлението и направих предпазливо няколко крачки, докато се преценявах, след като отново бях станал самият аз. Е, не съвсем.
Според мен някой бе решил да унищожи цялото семейство. Мотивите нямаха особено значение. Стигаше ми фактът, че единствените убийства напоследък бяха на хора от семейството. А не бяхме чак толкова много. Ясно ми стана също, че онова, което смятахме за най-добре пазената тайна в Дома, е разкрито, поне отчасти. И господин Блек несъмнено изчакваше удобна възможност, за да нанесе следващия удар. Щях да се заема с издирването още щом си свършех другата работа в Нулевото крило.
Но какво трябваше да сторя, щом го намеря?
Наложих си да не мисля за това. Все още не бях готов да приема отговора, подсказан ми от яростта. По-късно, по-късно… И отново този страх… Не само заради опасението, че смъртта може да ме дебне навсякъде, но и от нежеланието у мен/Ланге да извършим неизбежното частично самоубийство. Не трябваше да гледаме така на тази необходимост, както никой нормален човек не смята, че посяга на себе си, ако трябва да си извади развален зъб. И все пак не изгаряхме от желание да го сторим, обаче времето ни притискаше.
Спомням си, че когато излизах от нишата, ме споходи мисълта: „Щом можем сами да си причиним това…“
Не минах по същия маршрут през Дневната, а заобиколих в обратна посока и накрая стигнах до бавна и тясна второстепенна пътека, на която останах по-дълго. Вляво от мен се точеше равна, извисяваща се преграда, покрита с безкрайно повтарящ се абстрактен орнамент. Вдясно виждах просторните, едва осветени части на Дневната, из която бяха неравномерно пръснати почиващи си хора.
После се прехвърлих на пътека, продължаваща под прав ъгъл спрямо предишната. Озърнах се. Забелязах нечия фигура на няколкостотин метра зад себе си. Преди малко не се виждаше. Изчаках около две минути и се огледах пак. Мъжът ме доближаваше, защото вървеше по пътеката.
Поколебах се миг-два и също закрачих. Твърде вероятно беше да е невинна случайност, но при тези обстоятелства никоя предпазна мярка не ми се виждаше излишна. Още на следващото кръстовище стъпих върху друга пътека, но си наложих да не поглеждам назад, защото наближавахме оживен район.
Когато се озовахме в този сектор на Дневната, слязох от пътеката и застанах до няколко подредени дивана. Този път се обърнах. Никакво съмнение. Онзи още беше зад мен и ме гледаше втренчено.