Скръстих ръце на гърдите си и също го зяпнах. Наоколо имаше десетки хора — разговаряха, четяха, хапваха, играеха карти. Чувствах се в пълна безопасност сред тях. Изглежда той също го разбра, защото незабавно извърна глава и продължи нататък. Докато го проследих как отминава, позволих си миг на задоволство от собствената си изобретателност и хитрост. И още в следващата секунда се простих със спокойствието, защото осъзнах, че съм пъхнал ръката си в левия вътрешен джоб и стискам дръжката на зашеметяващото пистолетче, каквото носехме всички от семейството. Страхът отново ме връхлетя с пълна сила и разбрах, че нито за миг не съм могъл да се освободя от него. Раздухах пак жаравата на гнева си, за да се отърся от шока и да си вдъхна искрица смелост. Стъпих отново върху пътеката.
Виждах мъжа далече напред. Бях успял да го огледам доста подробно. Кестенявата му коса се спускаше до раменете, имаше и брада. Носеше очила със синкави огледални стъкла, яке в същия цвят и бял къс панталон.
Син проблясък, когато се огледа през рамо…
Тръгнах към него, а сърцето ми заблъска тежко. Изведнъж ме обзе неудържимото желание, по-силно дори от страха, да видя неговата реакция.
Той се загледа право напред, постоя неподвижен към половин минута и пак се озърна. Аз продължавах да скъсявам разстоянието помежду ни. При следващото му обръщане бръкнах демонстративно под якето си с жеста на герой от криминале, решен да си послужи със смъртоносно оръжие.
Мъжът мигновено скочи от пътеката, после се шмугна зад най-близката преграда. Чак сега видях, че накуцва. Не бях забелязал това, когато вървеше след мен преди малко, но сега ми се струваше, че стъпва много внимателно на левия си крак.
Аз също не останах на пътеката нито миг повече. Щеше да е крайно безразсъдно да мина бавно край него, ако е въоръжен. Забързах надясно към друга преграда. В момента ми стигаше, че избяга от мен, за да се уверя във враждебните му намерения.
Плъзнах се край ниската стена, минах през празна ниша и стигнах до коридор, продължаващ наляво, към непознатия. Свършваше в ограден с три стени сектор, в който видях четири дивана, различни кресла и маси, също и камина със запален огън. Прекосих на бегом и подадох глава иззад следващия ъгъл. Не видях никого.
Огледах няколко празни кътчета, но петдесетина метра по-нататък имаше още прегради под всякакви ъгли. Забелязах входовете към още пет-шест стаи, където не можех да надникна от скривалището си. Излязох бавно и предпазливо, вече с пистолета в ръка. За четири-пет минути обиколих навсякъде, но наоколо беше пусто. След малко вече бях в сектора, където избяга непознатият, и започнах да претърсвам старателно.
Май се беше отказал да ме причаква. Имаше предостатъчно време да се измъкне някъде. Докато стоях и обмислях положението, ме измъчваха опасения. Може би онзи сега заобикаляше, за да ми излезе в гръб… или пък се готвеше да ме нападне от засада. Внезапно ми хрумна, че може да не е сам. Или замисълът е бил той да ме подмами, докато някой друг…
Реших, че най-безопасно е да изчезна без никакво бавене, да заблудя преследвачите си и да стигна до Нулевото крило.
Промъкнах се обратно до пътеката, изчаках група хора и незабавно се смесих с тях. Онези, които разбутах или сръгах с лакти, ме стрелнаха със сърдити или направо заканителни погледи, но ми се размина само с това. Докато се отдалечавахме от рисковата зона, бях почти недостижима мишена.
— … ама вие сте нетърпим грубиян! — сопна ми се доста плещеста червенокоса жена с изобилен син грим около очите.
Кимнах сговорчиво и продължих да се взирам в хората и нишите, край които се плъзгахме. Никъде не открих непознатия.
След около километър стигнахме до кръстовище и аз веднага свърнах наляво. Групата, от която се възползвах като щит, ме съпроводи с хапливи забележки. Продължиха по пътя си — явно бяха тръгнали да се веселят някъде.
Новата пътека беше по-многолюдна и скоро ме пренесе до двупосочно движение с няколко скорости. Бях заобиколен от тълпи, от застоял въздух и все по-силен шум. Прехвърлих се на най-бързото платно и се движих с него няколко минути. Следях знаците, които ме упътиха към близката колона.
Беше за надолу — прозрачна, ехтяща, безкрайно навиваща се спирала през нивата на Дома. Някакво момченце се втурна нагоре, кикотеше се и току поглеждаше през рамо. Пресегнах се и сграбчих едната му ръка. Отначало опита да се освободи, после се извъртя към мен с яден поглед. След малко една жена изпухтя до нас. Лицето й беше алено, очите й мятаха гневни искри. Стисна свободната ръка на момченцето и го зашлеви по бузата.