Топъл поток ме лъхна, когато се спуснах в сияещата колона. Предположих, че вече нищо не ме грози, всъщност едва ли бях в опасност, откакто напуснах Дневната. И все пак бях твърдо решен да залича следите си, защото не забравях накъде съм се отправил. Макар че досега никой от нас не е бил преследван, когато е отивал в Нулевото крило.
На долното ниво излязох в сектор от Канцеларията, където тъкмо приключваха работа. Щом огледах всички тези хора, които се канеха да си тръгнат, осъзнах колко съм уморен. За миг се поколебах дали да не продължа до следващото ниво, за да избягна тълпите. Но пък можех да се влея в гъмжилото и да стана напълно незабележим, затова се отказах от хрумването си.
Стъпих на основната пътека, след няколко минути се чу пронизителен сигнал и плътни човешки вълни ме заляха отвсякъде. Останах на средното платно, което скоро се препълни — бутаха ме, притискаха ме и аз се носех напред, обездвижен до пълна безпомощност. Затова пък станах анонимна частица от тълпата и си повтарях упорито, че си струва неудобствата.
Можех само да въртя глава и виждах проточилите се привидно в безкрая редици бюра, откъдето бягаха хората, изоставили зад себе си телефони, машини, хартии в приглушената вече светлина. Скоро почистващите конвейери щяха да се раздвижат над Канцеларията. Замислих се за работата тук, но бързо си наложих да не се занимавам с това. Не биваше да се разсейвам.
Следвах пътя на най-малкото съпротивление и множеството ме прехвърляше със себе си от пътека на пътека в продължение на десетина минути, после гъмжилото започна да става по-рехаво, поразпръсна се и можех да взимам самостоятелни решения за посоката. Избрах си нова цел.
След малко вече се придвижвах по спомагателни ленти към почти затъмнен район от Канцеларията. Насочих се в отсрещния му край към друга водеща надолу колона.
Докато следвах на зигзаг избрания маршрут, започнах да долавям възможното присъствие на преследвач. Не бях съвсем сигурен, но ми се стори, че една от далечните фигури се преместваше на същите подвижни ленти. Не изпитах нов прилив на безпокойство, сякаш запасите ми от това състояние бяха изчерпани почти напълно. Стъпих на нова пътека и зачаках. Скоро и друг направи същото. Според часовника и моите преценки за скоростта и разстоянието помежду ни, беше възможно да е същият човек.
Щом подозренията ми се потвърдиха, оставаше да избера как да постъпя. Реших да направя още един опит да се отърва от „сянката“. Не успеех ли, щях да се скрия и да изчакам в засада.
Продължих нататък в тъмнината, а той не изоставаше. Стигнах до къса лента, прескочих върху нея и се затичах. Добрах се до следващото кръстовище и завих, преди онзи да се появи наблизо. Бягах с все сила. Тази пътека се оказа по-дълга и усещах цялата тежест на своите четиридесет и шест години, докато стигна пресечката. Но вече не виждах преследвача.
Постоях задъхан върху новата лента. Не успявах да доловя никакви необичайни звуци. Всъщност цареше почти ненарушима тишина, а и плътният здрач беше съвсем подходящ за изпълнението на моя замисъл.
Отстъпих вляво от пътеката. Пред мен се простираха цели декари бюра и накрая се губеха от погледа ми, сякаш никой не би могъл да преброди тези полета на усърдието. Закрачих между тях. Още бях доста далече от колоната. Не се насочих право към нея, а малко под ъгъл по един безкраен проход през този работен сектор. Претичвах край затъмнените бюра, сливащи се едно с друго, докато не си казах, че съм потънал достатъчно навътре в мрака.
Когато останах без дъх, продължих да вървя бавно и в съзнанието ми се промъкна кошмарната мисъл, че тъпча на място. Тази натрапчива монотонност ме лишаваше безпощадно от усещането за движение — все същия въртящ се стол, сиво бюро, телефон, канцеларски машини, плоски решетести кошнички за входяща и изходяща кореспонденция… Обзе ме чувството за неизбежност, съпроводено от онова чудато проникване във вечността, когато сетивата се притъпяват от еднообразие. В този миг на безвремие ми се струваше, че винаги съм бил тук и тук ще остана, тичащ с всички сили на място насред вселената от бюра.
Спрях и се облегнах тежко на едно от тях, за да се убедя в неговата материалност, а и за да си почина. Извърнах се към осветената подвижна пътека. Нямаше никой. Дори ако се бе опитвал да ме проследи, изглежда се бях изплъзнал. Не забелязвах и движение сред стотиците бюра, които подминах.