И тогава, на сантиметри от ръката ми, телефонът зазвъня.
Изкрещях и побягнах. Всичко натрупано и потиснато, натикано в подсъзнанието, пренебрегнато, забравено изведнъж изригна в една-единствена ужасна секунда.
Бягах, превърнал се в безмозъчно кълбо от представи и реакции, а звънът ме следваше, блъскаше в съзнанието ми, опустошаваше го напълно.
… Понякога дори ме изпреварваше — щом замреше зад гърба ми, започваше да отеква от някое бюро, до което още не бях стигнал. Телефоните се превръщаха в черни злобни горгони, от които се виеха електрически змии. Този миг беше извън времето и продължаваше безкрайно.
Тичах диво, лудешки, блъсках се в разни неща, препъвах се, проклинах — не бях човек, а тласкано от ужас движение сред джунгла от заплахи. Някаква частица от мен като че още се стараеше да обмисли случилото се, но нямах полза от това.
Ставаше прекалено — убийствата, опасността, гонитбата, атаката на неизвестното. Нямах смелост да се озъртам. Иначе можеше и да видя нещо. Или още по-зле — погледът ми пак да срещне нищото. Това беше критичната точка, всеки зазвънял телефон ставаше пореден удар с нож в раната.
Въздухът пареше сухо и тежко в гърдите ми, с всяко конвулсивно движение на ребрата ми болката набъбваше. Усещах, че влагата от очите ми се стича по запотените бузи, но май и панталонът ми беше мокър.
И в мъгливия калейдоскоп на очите ми, далече напред, проникна светлинка, малък жълт ореол. Като че сред него седеше приведен човек.
Хълцах и се напъвах да стигна до това островче, каквото и да представляваше, може би защото беше топло, ярко, толкова различно от всичко наоколо.
Последва експлозията, удавила всякакви други звуци, ослепителният блясък, лишил ме от зрение, накрая пламтящият, разкъсващ тялото удар… и отчаяните думи се изписаха върху екрана на съзнанието ми: „Издърпай седма скоба!“
После всичко свърши.
3.
Бавно идвах на себе си, но се чувствах уморен до мозъка на костите си. Нямах ни най-малка представа къде съм, какво ми се е случило и колко време е минало. Исках да потъна отново в забравата, вместо да науча нещо страшно.
Но съзнанието ми упорито се проясняваше. Тъкмо започвах да признавам, че аз съм си аз и май не усещам никаква болка, когато очите ми сами се отвориха и се фокусираха в гледката.
— Добре ли сте? — долетя глас откъм неясното лице само на педя от моето.
Нищо по-тъпо и по-приятно не бях чувал през живота си.
— Не знам. Дайте ми една минута да си събера мислите.
А те вече връхлитаха ума ми като внезапна приливна вълна. Припомних си всичко и научих последните събития. Дейвис и Серафис бяха мъртви. Както бяхме решили, нашият лекар се присъедини към Дейвис в Крило 18. Двамата влязоха в ниша 17641. И се препънаха в детонатора на някакво взривно устройство. Експлозията ги уби. И аз преживях смъртта им.
С изненада установих, че все още запазвам разсъдъка си. Преди не бих повярвал, че съм способен да понеса четири пъти в един и същ ден гибелта си. Или бях станал по-безчувствен, или притежавах много по-голяма издръжливост, отколкото си представях. Все едно. Олекна ми, че този път не се разстроих чак толкова. Естествено тревожех се за бъдещето. Но най-вече кипях от княв.
Лежах на пода, а нечия ръка обгърна раменете ми, за да ме повдигне. Вече виждах надвесилото се лице — беше момиче. Тя ми се стори по-изплашена от мен. В момента не бях готов да я преценя като хубавица, макар че имаше всички предпоставки за това — ако ви допадат тъмнокоси, светлооки жени с високи, добре очертани скули. Но бях много щастлив, че виждам нея, а не другия… Носеше очила с безцветни стъкла и изобщо не беше гримирана. Не знам дали очите й ми се видяха толкова големи заради дебелите лещи, или беше от стъписването.
— Как се чувствате? — попита тя.
Тръснах глава няколко пъти и се опитах да седна. Разтърках си очите, прокарах пръсти през косата си и няколко пъти си поех дълбоко дъх.
— Вече съм съвсем наред, благодаря. Нищо ми няма.
Тя бе коленичила до мен в прохода между бюрата. Продължаваше да ме придържа.
— Какво се случи?
— И аз се канех да ви попитам същото. Вие какво видяхте?
— Тичахте насам. Извикахте и се свлякохте.
— Имаше ли друг мъж зад мен? Наблизо или по-надалече?
Тя поклати глава бавно и уверено.
— Не, не видях. Не бяхте ли сам?