— Не знам. Стори ми се, че чух някой да върви след мен.
— Затова ли бягахте?
— Заради телефоните. Стреснах се, когато започнаха да звънят един след друг. Знаете ли защо се случи това?
— Не. Спряха горе-долу в мига, когато вие паднахте. Помислих си, че нещо се е случило със захранването.
Заставих се да стана и се подпрях на близкото бюро.
— Искате ли чаша вода? — попита ме момичето.
Не бях жаден, но се нуждаех от време, за да съчиня най-неотложните лъжи, затова казах:
— Добре ще ми се отрази.
— Седнете тук. Ей сега ще се върна.
Посочи ми стола до осветеното бюро. Пльоснах се тежко на седалката, а тя сви някъде наляво. Погледът ми се плъзна по плота на бюрото. Върху него бяха пръснати статистически таблици, имаше и отворен бележник, изписан на ръка. Изглежда момичето подготвяше някакъв отчет.
Затършувах в джобовете си, докато открих малкото шишенце с таблетки амфетамин. Поддържаха ме бодър и жизнен, когато имахме по-късен концерт. Едва ли щяха да ми навредят и сега, напротив — имах нужда да се стегна.
Когато момичето ми донесе чашата с вода, аз промърморих, гълтайки таблетката:
— Благодаря. Трябваше да се сетя за лекарството си по-рано.
— Състоянието ви сериозно ли е? — попита ме тя загрижено. — Мога да повикам…
Поклатих глава и допих водата. Бях доволен, че така обясних случилото се по-правдоподобно.
— Не е толкова зле, колкото изглежда отстрани. Понякога имам пристъпи. Забравих да изпия лекарството навреме. Това е всичко.
— Сигурен ли сте, че вече ви мина?
— Да. Мога да си продължа по пътя.
Понечих да стана.
— Не — натърти тя и натисна раменете ми с длани. — Почакайте. Поемете си дъх.
— Добре де — предадох се. — Може ли да попитам защо сте останала да работите съвсем сама тук?
Тя стрелна с поглед пръснатите по бюрото материали, изчерви се и сведе глава.
— Изоставам — промълви тихичко.
— О, имате нужда от пари и работите извънредно, така ли?
— Не, правя го за себе си.
— Май сте много усърдна.
Тя стисна устни и се вторачи в мен с присвити очи.
— Не, точно обратното е. — Помълча и попита: — Не работите в този сектор, нали?
Поклатих глава безмълвно.
— Виждате ли… — въздъхна момичето. — Работата никак не ми допада, пък и не ме бива за нея. Вечно се обърквам и бавя другите. Останах по свое желание, за да видя не мога ли да оправя този хаос.
— Тъй ли… Съжалявам, че ви прекъснах.
Тя вдигна рамене.
— Няма нищо. Тъкмо се канех да си тръгна, когато се появихте.
— Привършихте ли?
Тя се засмя кисело.
— Може и така да се каже.
— Нима сте?…
— Да — прекъсна ме тя. — След няколко дни ще открият каква каша съм забъркала и ще ме изхвърлят.
— Наистина съжалявам.
— Не е нужно — пак вдигна рамене тя. — Ще ме върнат в Центъра за безработни, може би следващата работа ще ми хареса повече.
— А на колко места са ви пращали досега?
— Трудно ми е да ги изброя. Трябва да са били повече от двайсетина.
Взрях се в нея по-внимателно. Значи само ми се е сторило, че е съвсем младичка.
— Зле звучи, а? — добави тя. — Нищо не върша както трябва. И често си навличам дребни злополуки.
— Вероятно са допуснали грешка в анализа на професионалната ви годност — предположих аз. — Може би трябва да ви насочат към съвсем друг вид работа.
— О, опитаха почти всичко — изрече тя небрежно. — Вече само клатят глави, като ме видят да се връщам с подвита опашка. — Изкикоти се. — А вие с какво се занимавате?
— Музикант съм.
— А, ето нещо, с което още не съм се захващала. Може пък и да се получи? Как се казвате?
— Марк Енгел. А вие?
— Гленда… Гленда Глин. Имате ли нещо против да ви попитам защо бродехте из Канцеларията в тази тъмнотия?
— Просто исках да се поразтъпча.
— Изпаднал сте в беда…
Странно, това изобщо не беше въпрос.
— Защо сте толкова уверена?
— Не знам. Досещам се. Е, какво ще кажете?
— А ако ви отговоря с „да“, какво ще направите?
— Ще се опитам да ви помогна, стига да е по силите ми.
— Но защо?
— Не понасям, когато видя как проблемите затрупват някого. Самата аз вечно съм затънала и никак не ми харесва, като се случи и на друг. Поне умея да съчувствам.