Главата ме засърбя и върна мислите ми към неотложните задачи.
Станах. Секретните ключалки на Изчислителния център би трябвало да са готови за следващи операции. Разтривах полека кожата на главата си, докато се връщах по коридора. Чудех се какво да правя с Джийн, Дженкинс и Винкел. Още бяха живи и засега само това имаше значение. Не смятах, че са сериозно заплашени, защото бях оставил господин Блек в доста неудобно за него състояние. Имали са предостатъчно време да се вслушат в инстинкта си за самосъхранение и да вземат съответните мерки. Нямаше смисъл да се свързвам с тях, преди да съм готов да поговорим, а това можеше да почака. Трябваше ми още малко време, за да успея да вляза в Изчислителния център, и го използвах да си задам някои въпроси за Гленда. От последните й думи ми стана съвсем ясно, че знаеше доста за мен. Питах се не „какво“, а „как“. Освен това познаваше стария ми враг, представящ се напоследък като господин Блек. Това стигаше, за да й обърна повече внимание.
Секретните ключалки бяха готови за последната операция. Набрах кода, отворих вратата и влязох. Залата приличаше на Архива, но беше по-голяма. И тук апаратурата почти покриваше отсрещната стена, а удобното кресло беше разположено по-наляво. Заключих, седнах на мястото си и задействах Бандита. Странно, в един момент се бяха отказали от прякора, който му бях лепнал, за да го обозначат с твърде бледото словосъчетание „изчислителен център“. Пред себе си обаче имах не само компютър. Беше и изкусен крадец на информация. Фактът, че никой досега не бе открил намесата му, отдаваше дължимото на анонимния му творец, осигурил му достъп до основните бази данни в Крило 1. Уменията на машината съвсем не се изчерпваха с това. При нужда намираше най-добрите точки за проникване и вмъкваше необходимите поправки. Изчислителен център, как ли пък не!
Възложих му да издири господин Блек. Не хранех големи надежди за успех, но нищо не пречеше да опитам. Току-виж този път е действал небрежно. Вече имах внушително досие за него, скрито някъде из лъскавите недра на Бандита, който веднага се възползва от информацията при търсенето. Разбирах защо и тази част от спомените ни е била изтрита, но вече виждах каква грешка бяхме допуснали. Вероятно ни се е сторило, че тогава сме приключили историята напълно задоволително, а спомените за насилието са били трудно поносими за моите твърде цивилизовани потомци. Всъщност грешката беше донякъде и моя. Нямаше как да не ги разбера и да не им простя.
Накарах Бандита да ми събере данните за Гленда и записите за последните места, където е била. Пуснах и претърсване на основните данни за Хинкли, Ланге, Дейвис, Серафис и Енгел, за да проверя дали смъртта на някого от тях вече е регистрирана.
В този момент се разпищя алармата, а аз бях изстрелян от креслото от нахлулия в кръвта ми адреналин.
Преместих се до страничен пулт, включих монитора и задействах цял арсенал, после прехвърлих всевъзможни смъртоносни устройства от автоматичен на ръчен контрол.
Разочарован установих, че новодошлите са Винкел и един ковчег. Скенерът засече масата на сандъка и потвърди, че не е жива материя. Вероятно бяха останките на Ланге. Засмях се на огорчението си. Трябваше да се радвам, че точно Винкел измежду нас е успял да изпълни задачата си. А вместо това се подразних, че няма да се изправя срещу поредния опит на господин Блек. Би открил много бързо, че не страдам от комплексите на по-младите ми събратя. Освен другото онези две скоби пазеха задръжки, трупани в продължение на цяло столетие. Досега нашият враг стреляше безнаказано по глинени гълъбчета. Крайно време беше да опита зъбите на прилеп-кръвопиец, заразен с бяс. Само се надявах преди края да му кажа, че пак се е натъкнал на Уинтън.
Спрях алармата и включих комуникатора.
— Добре се справи, Винкел. Ей сега ще дойда да ти помогна. В Изчислителния център съм.
— Караб, вече се тревожех за тебе — промълви от екрана тридесетгодишната, по-светлокоса моя версия. — Не се свърза с нас и…
— Поеми си дъх. Положението ни се подобрява.
Прекъснах разговора, отворих чекмедже и извадих малък пистолет. Проверих дали оръжието е в изправност и го заредих. Не знам защо го пуснах в джоба си. Може би се обадиха вкоренените стари навици да не се доверявам на никого, включително и на себе си.