Веднага излязох, защото отвътре вратата се отваряше лесно, жегна ме съвестта, че не заключих грижливо. Правилата се бяха впили дълбоко в съзнанието ми. Проклет да е този Блек! Точно заради него въведохме сложните процедури — дори успя да проникне в Нулевото крило и го изненадахме съвсем случайно. Ако тогава го бях очистил, щях много да си улесня живота.
Тръгнах по коридора, подминах защитните системи зад входа и кимнах на Винкел, напрегнат като струна до ковчега.
— Добре, да напъхаме карантиите на студено — подканих го. — Имаме още много работа.
Той кимна, но не каза нищо. Хванахме сандъка и го понесохме.
— Боях се, че не си успял да дойдеш тук — промърмори Винкел след малко.
— Както виждаш, опасенията ти са били съвсем безпочвени.
— Да…
Оставихме ковчега пред бронираната врата и аз се обърнах към контролното табло.
— В джоба ти май има оръжие — подхвърли Винкел.
— Позна.
— Но не е зашеметяващ пистолет. Остава да е истински…
— Пак си прав.
— Защо го носиш?
— Помисли и ще се сетиш сам — натъртих, без да отделям поглед от таблото.
Часовниковият механизъм задейства и аз обърнах глава.
— Ела в Изчислителния център. Докато чакаме, ще проверя някои неща.
Той тръгна с мен, но пред вратата спря като закован.
— Не е заключена!
— Вярно. Но точно сега времето е доста ценно — отвърнах, влизайки.
Винкел си замълча, а аз седнах пред Бандита да видя докъде е стигнал с проучванията. Както и подозирах, господин Блек се бе прикривал добре. Засега не разполагахме с нищо. Машината обаче продължаваше да търси по все по-косвени признаци.
Забелязах, че ничия смърт още не бе регистрирана. Вероятно в жилището на Хинкли цареше такъв хаос, че не можеха да установят самоличността на пострадалите. А за Енгел беше малко рано да очаквам сведения, дори да са открили трупа му, в което се съмнявах.
… впрочем господин Блек едва ли сам щеше да съобщи за поредното си убийство, а колкото повече научавах за Гленда, толкова по-непредсказуема ми изглеждаше, си казах, докато преглеждах набързо информацията за момичето.
— Трудно ли прехвърли тялото на Ланге тук? — попитах Винкел.
— Не, нищо особено. Не срещнах никого…
Алармата изпищя отново. На екрана се появи Дженкинс. Побързах да се обадя:
— Здрасти. С Винкел сме в Изчислителния център. Идвай. И гледай да не се спънеш в Ланге!
Прекъснах връзката, без да чакам отговор от разтревожения младеж, сходен с нас по ръст и телосложение.
Усетих погледа на Винкел и се обърнах към него.
— Променил си се — отбеляза той. — И то невероятно. Не разбирам какво става. Защо не предизвика сливане, когато дойде тук? И защо да не го направим сега?
— Търпение. Вече ти казах, че времето ни е твърде малко и трябва да го разпределям точно. Скоро ще ви обясня всичко. Довери ми се.
Винкел кимна, по устните му се плъзна неубедително подобие на усмивка.
— Значи си решил какво да правиш?
— Да, всичко ми е ясно.
След секунди нахълта Дженкинс. Дишаше тежко, лицето му пламтеше.
— Какво става? — разкрещя се той.
Винкел отиде при него, прегърна го през рамо и рече:
— По-спокойно. Караб ще ни обясни всичко. Знае как да се справи с проблемите.
Дженкинс потръпна видимо и сякаш се смали.
— Надявам се, искрено се надявам да е така — каза го вече по-тихо и бавно. — Може би не е зле да започнеш с обяснението какво се случи в Крило 5.
— Че какво му има на Крило 5?
— Просто го няма — изтърси Дженкинс.
6.
Значи е дъщеря на горкия Кендъл Глин. Интересно, но и тъжно, странно и неудобно съвпадение. Всъщност съвпаденията ме настройват подозрително и изведнъж осъзнах, че начинът, по който Ланге се бе справил с тогавашното положение, ме изпълва с угризения. Чудно, той пък изобщо не се бе усъмнил в правотата си. Сметнал е, че това е най-цивилизованият начин да отстрани проблема, защото се гнусял от насилието. Аз обаче щях просто да изчакам най-подходящия момент и да гръмна онзи тип лично. Може би щях да се чувствам виновен, но щеше да е друго — работата щеше да е свършена малко по-чисто, поне според моите схващания.