Докато извършвах манипулациите по отварянето на помещението с припасите, се замислих за отминалите събития. Дженкинс и Винкел бяха в другия край на коридора — слагаха трупа на Ланге в хладилна камера. Стори ми се уместно да им намеря занимание, докато и Джийн успее да дойде. Тогава смятах да поговоря направо с тях, вместо да прибягвам до сливане. Добре щеше да е сами да видят нещата и откъм опаката им страна.
Онова се е случило преди шестнадесет години, значи Гленда е била твърде малка да разбере и запомни всичко. Макар че и така знаеше прекалено много. Тогава аз/ние/свръзката беше в тялото на Ланге и се налагаше Кендъл Глин да бъде спрян. Твърде красноречиво разпространяваше идеите си и вече няколко години бях нащрек за момента, когато ще стане опасен. Нямаше да се безпокоя, ако беше по-посредствен човек. Но Глин се проявяваше като вълшебник в инженерството. Един от онези учени-творци, каквито се появяват веднъж на няколко столетия, за да вдъхнат някакъв смисъл в отдавна изхабената от употреба дума „гений“. Неговите колеги го уважаваха, завиждаха му, прекланяха се пред него. И човекът край конвейера, наред с онзи в лабораторията, знаеше името му. Отдавна бе прехвърлил четиридесетте, когато се ожени и малко по-късно се роди Гленда. Не беше заклет мизантроп, както често се случва с блестящите интелектуалци, прекарали първите тридесет години от живота си в себедоказване. Държеше се дружелюбно и въпреки това си оставаше потенциална заплаха за повечето установени традиции в обществото. Образно казано, канеше се да ни сервира друго меню. Последният истински революционер, когото познавах. Но във въплъщението си като Ланге само се боях от него.
Щом научих, че е минало времето на приказките и той подготвя доклад за Съвета, като дори си е осигурил подкрепа за гласуването на предложения от него пилотен проект, го посетих в ролята си на Джес Борген, застаряващ член-кореспондент на Академията на науките. Помня добре онзи ден и онова тяло, защото простатната жлеза ме мъчеше и по пътя към жилището на Глин трябваше на няколко пъти да се отбивам, за да се облекча.
Кендъл изобщо не се вписваше в представата за книжен плъх. Беше нисък и по-скоро набит, с грубовати черти на лицето и гъста, рошава черна коса, посребрена покрай ушите. Най-впечатляващи бяха очите му. Изглеждаха огромни поради коригиращите лещи и внушаваха представата, че са прочели и прозрели много неща, включително и между редовете. В моето положение това беше смущаващо. Намерих претекст, само няколко минути след началото на разговора ни, за да изляза за малко от стаята с глобусите, звездните карти, работните маси, чертежите, моделите на екосистеми и компютърния терминал. Явната способност на този мъж да осъществи онова, за което другите само мрънкаха десетилетия наред, сериозно ме притесняваше.
— Но нали осемнадесетте свята на Дома приблизително отговарят на земните условия — ми бе напомнил той, — иначе нямаше да разположим Крилата на тях.
С това отвърна на репликата ми, че всяка от планетите се отличава значително от останалите.
— Значи искате да захвърлите хората сред още неподготвена за обитаване среда? — попитах го.
— Всъщност кой не е готов — хората или световете? — подсмихна се Кендъл.
— И едните, и другите.
— Могат да живеят в модули със затворена екосистема, докато довършват тераформирането.
— Нека допуснем за момент, че ще имаме полза да приспособим за нуждите си и повърхността на нашите светове. Но защо е необходим този междинен етап? Защо да не извършим работата от вътрешността на Дома, а когато всичко е готово, нека желаещите да излязат.
— Не. Боя се — подхвана той тихо, зареял поглед към подредените по масите глобуси, — че стигнах до мнение за Дома като задънена еволюционна ниша, в която човечеството се е натикало. Създадохме постоянна, твърде устойчива среда. Хората са принудени да се приспособяват към условията или да се провалят. И понеже човек е издръжливо, гъвкаво създание, не е допуснал да се провали. Затова през последните няколко века се е променил значително.
— Да, оглади острите си ръбове, стана по-разумен, способен на контрол.
— Никак не ми харесва последната особеност, която изтъкнахте.
— Говоря за самоконтрол.
Той издаде звук, приличащ и на кикот, и на пръхтене, и тогава аз се извиних, за да посетя тоалетната.
Говорихме почти два часа, но този диалог само систематизираше несъгласията ни. Нито за миг не се усъмних, че предложеният от него проект е напълно осъществим. Бях уверен, че всичките осемнадесет свята могат да станат обитаеми за хората. Виждах, че е твърде голяма вероятността различните животоподдържащи системи, които бе разработил в зависимост от свойствата на планетите, да осигурят добра защита на обитателите, докато трае тераформирането. Разбира се, реален беше и другият му любим проект — нова програма за изследване на космоса със свръхсветлинни кораби, която неизбежно щеше да доведе до откриването на още светове, подходящи за заселване. Но за мен нямаше никакво значение дали възнамерява да прокара всичко наведнъж или на час по лъжичка.