Занимаваше ме само заплахата за Дома. Не се боях от онова Навън, а от последиците на достъпността му за това Вътре. Очевидно плановете на Кендъл Глин противоречаха напълно на моите.
— Но защо сте така настроен срещу Дома? — попитах го уж на шега по някое време.
— Домът дресира прекалено успешно остатъците от човешката раса — отвърна той. — Масите вече имат поведенческите реакции на стадо крави. Някой ден обаче ще ни връхлети бик и как ще ни свари?…
— Принуден съм да оспоря съжденията ви. Домът е първото място в историята на човечеството, в което хората успяват да съжителстват мирно. Най-сетне се учат да правят нещо съвместно, вместо да си съперничат. За мен това е преимущество, а не слабост.
Очите му се присвиха насреща ми, сякаш ме виждаха за първи път.
— Не е вярно. Получават удар с палка по главата, ако не желаят да работят заедно. Мозъците им са промити, натъпкани са с всякакви химикали и подложени на терапия, чиято главна задача е да ги приспособи към една неестествена норма, ако не са достатъчно кротки според същата тази норма. Превръщат се в чудесно програмирани клаустрофили. Но докато се учат да живеят заедно в Дома и да го обичат, опасявам се, че губят способността си да живеят където и да било другаде. А Домът не може да се съхрани вечно. И краят му може би ще възвести края и на човечеството.
— Но това е смешно! — възкликнах аз.
Можех да му изтъкна здравината и сигурността на Дома. Можех да наблегна на факта, че разпръсването на расата по тези осемнадесет планети е достатъчна застраховка за оцеляването й. Но това беше само повърхностният пласт на конфликта помежду ни. Всъщност не приемах нито едно от твърденията му за влиянието на Дома върху хората. Само че не можех да изтъкна това, без да разкрия своята роля и замислите си. Затова се ограничих с маската си на защитник на статуквото.
Кендъл ми отвърна с усмивка, която само изпъна горната му устна. Изглеждаше зловещо.
— Да, така е — кимна гой. — Смешно е, че стигнахме чак дотук. Бих се успокоил за психическото здраве на нашата раса, ако можех да повярвам в някаква теория за демонична намеса в историята, ако можех да посоча индивид или група като главен виновник за тази лудост. — Глин въздъхна. — И все пак се надявам, че след време ще се поучим от грешките си.
Насоката на разговора ме смути сериозно и аз започнах да го разпитвам за подробности в някои от животоподдържащите му системи. Убедих се неохотно, че са проектирани изключително изкусно, и реших, че си струва поне те да бъдат запазени.
Ах, само да бях открил някакви технически недостатъци или дори решаваща грешка в принципите на проекта… Нямаше. Глин изпипваше всичко много грижливо. Беше прекалено надарен. А така ми се искаше да го спра, като му докажа, че предложенията му са фантазьорство…
Имаше достатъчно силен обществен интерес към работата му, което ме тревожеше. Вече организирах съпротивата сред консерваторите в Съвета и в Академията, но изобщо не бях сигурен дали това ще стигне, за да го проваля… а трябваше да стъпча тези плевели веднъж завинаги, за да не избуят отново.
И моето въплъщение Ланге реши, че има и заобиколни начини.
Бандитът обаче не изрови никакъв скандален факт в живота на Кендъл Глин въпреки най-старателното проучване. Нямаше значение дали е скучно добродетелен, или се прикрива умело. В миналото му нямаше нищо, с което да си послужа срещу него.
Трепнах и се сгърчих от срам, докато си припомнях мислите, решението и действията на своето следващо „аз“. Да, много съм се променил само за няколко поколения.
Подбрахме пет момичета от района, където живееше Глин. Погрижихме се да не направи впечатление отсъствието им за няколко часа. Бяха подложени на хипноза, показахме им записи на Кендъл Глин, а в същото време набивахме в паметта им онова, което уж им е казал и направил през последните месеци. Решихме, че две от момичетата наистина трябва да имат следи от сексуално насилие. Серафис отстрани по хирургически път химена им и предизвика леки влагалищни инфекции. Едната трябваше да обвини насилника, другата да потвърди историята, а останалите да разкажат убедително за застаряващия мръсник, чиито джобове са винаги пълни със сладкиши. Разбира се, съответните медицински капацитети щяха по-късно да се погрижат момичетата да оздравеят и да забравят напълно случките, в които те вярваха искрено. Така утешихме колективната си съвест.