Стана точно каквото искахме. Щом новината се разнесе, Кендъл и неговите проекти бяха съсипани окончателно, а думата „звезди“ придоби още по-гнусно звучене. Глин бе изпратен за промиване на мозъка и всичко свърши.
Спомнях си отвращението и ужаса, които той изпитваше към средствата за интегриране на индивидите в обществото, но на нас така и не ни хрумна, че може наистина да е склонен към насилие психопат или — според израза на Ланге — останка от миналото. А май трябваше да предвидим реакцията му по небрежния отговор на последния ми въпрос по време на разговора ни, малко преди да се запътя отново към тоалетната:
— А как ще постъпите, ако идеите ви бъдат отхвърлени категорично?
Тогава той сведе поглед към меките си чехли и размърда пръстите на краката си в тях. После каза:
— Ако проектът не бъде приет, всичко е свършено.
Около месец по-късно той се обеси в Лечебницата. По онова време Гленда трябва да е била на пет или шест години.
Колкото и отблъскваща да бе всяка насилствена смърт, не се чувствахме особено виновни. Приехме печалния край на Глин като една от онези непредвидими злополуки, които са неизбежни дори ако човек просто си върши работата. А и тогава не предполагахме за възможна връзка между Кендъл и господин Блек. По мое време смятахме Блек за мъртъв и Ланге-старши бе заличил спомените за него, като ме пожертва. Само че отново си бях на мястото и инцидентът с Кендъл Глин започна да ми изглежда много по-страшен. И за разлика от своите наследници се чувствах гадно заради методите им.
Смятах, че имаме дълг на честта към Гленда.
Разбира се, щях да я потърся. Знаеше нещо — може би особено важно — което искаше да ми съобщи. Щях да я намеря и без това, защото ме бе помолила, а и заради голямата вероятност да е изпаднала в беда.
Когато масивната врата най-сетне се отключи, влязох и взех неща, които можеха да ми потрябват. Замъкнах ги в кабинета, като оставих и тази врата отворена.
„Библиотеката! Ниша 18237!“, бе повтаряла Гленда. Не спомена Крило, значи говореше за онова, в което се намирахме тогава.
… Крило 5, а Бандитът вече потвърди новината, донесена ни от Дженкинс. Наскоро подпространствените тунели и съобщителните връзки с това Крило са били прекъснати.
Освободих се от товара си и се върнах в Изчислителния център, където пуснах още една проверка чрез Бандита. Той само повтори известното — не бе постъпвала нова информация. Само че бързият тест на личния ми достъп до Крило 5 показа, че всичко работи. Точно това очаквах. Енергийният източник за моите линии бе разположен тук, а не там. Мярна ми се странното подозрение, че дори да не беше така, Крило 5 щеше да остане достъпно за мен. Вече схващах схемата, от която и аз бях част. Винкел и Дженкинс се върнаха след малко.
— Готови ли сте?
— Да — отвърна Винкел. — Слушай, ние също имаме право да знаем какво…
— Разбира се — прекъснах го. — Ще научите.
— Кога?
— Нека почакаме, може би ще дойде и Джийн.
— А защо просто не слеем съзнанията си? Ще разбереш веднага къде е.
— Ще обсъдим и това.
Тръгнах към вратата.
— Сега какво да правим? — обади се Дженкинс зад гърба ми.
— Май ще е най-добре да останете тук, за да изключите алармата, когато се появи Джийн.
— А защо не още сега?
Върнах се при пулта и превключих защитните системи отново на автоматичен контрол. Извадих и пистолета, за да е под ръка. — Защото може да ни навести още някой — обясних, докато пусках и контролния монитор.
— Кой? — учуди се Дженкинс.
— Ще поговорим и за това след малко.
— А какво да правим, ако дойде друг?
— Не го ли спрат машините, постарайте се вие да свършите тази работа.
— Дори ако това означава да използваме пистолета ли?
— Ще си послужите със зъбите и ноктите си, ако е необходимо. Връщам се в кабинета. Трябва да се погрижа за някои неща.