Чух ги да си приказват, докато се отдалечавах по коридора, но може би беше по-добре, че не схващах думите.
Щом влязох в кабинета, включих прозрачната външна стена. Навън температурата бе спаднала леко, а с новото си положение в небето луната пак бе променила килима от сенки. Светлинката в развалините вече не се виждаше. Взирах се натам поне минута и се чудех какво предизвика появата й по-рано, после се заех със струпаните на пода приспособления.
Съблякох се по бельо и надянах лека броня, покриваща ме от слабините до врата. Избрах дълъг и широк черен панталон, защото исках да залепя на лявата си подбедрица малко пластични експлозиви. Пъхнах едрокалибрен револвер в кобура на колана си и го покрих с бяла риза. Нещо отвън дразнеше вниманието ми, докато нагласявах калъфа със стилета на лявата си ръка. Не беше ли някакво движение? Запалих цигара и прекарах още няколко минути пред прозореца.
Да, ето го проблясъка. И отново. Веднъж, втори път…
Наблюдението ми бе прекъснато от накъсания звук на алармата. Забързах по коридора към входа. Врявата престана почти веднага, затова след първите няколко крачки вървях по-спокойно. Стигнах до мястото, откъдето се уверих, че Джийн, нашият младок, е влязъл, махнах му и понечих да се върна.
— Почакай! — подвикна ми той и зад гърба ми се разнесе забързан тропот.
— Ей сега ще дойда при вас — казах му, без да се обърна. — Иди в Изчислителния център. Дженкинс и Винкел са там.
Но той не спря и вдигнах рамене. Сам можеше да види къде отивам, нямах време за излишни обяснения.
Настигна ме точно пред кабинета. Каквото и да се канеше да каже, забрави го за частица от секундата, защото светлината ни заслепи. Джийн се вкопчи в ръката ми и двамата замръзнахме за миг.
После аз влязох, той ме пусна и застана до мен. Доближихме прозореца и примижахме срещу ослепителното сияние. Да, нямаше съмнение — източникът му се намираше сред руините.
Зад нас Винкел издаде някакъв неразбираем задавен звук. После светлината изчезна, сякаш нищо не е било.
Протегнах ръка и отново направих стената непрозрачна. Докато се обръщах към стола, до който стоях преди идването на Джийн, Дженкинс нахлу в стаята.
— Какво става? — попита тревожно, а погледът му шареше по лицата ни.
— Нищо особено в момента — уверих го, докато навличах сиво яке.
Пуснах цяла шепа патрони и две газови гранати в левия си джоб. Три малки шрапнелни бомби изпълниха десния.
— Веднага се връщаме в Изчислителния център — обявих високо. — И някой от вас ще дежури там през цялото време, докато не оправим нещата. Не искам никакви нежелани гости тук!
— Че кога ли е имало? — озадачи се Дженкинс.
— Имало е.
— Кой е идвал?
— Там ще го обсъдим. Да вървим.
Последваха ме по коридора. Джийн попита:
— Каква беше тази светлина?
— Не знам.
— Може да е важно.
— Без съмнение.
Щом влязохме в залата, започнах да нагласявам устройствата, които трябваше да ме прехвърлят в Крило 5. Но преди да пусна тестовете на схемите, Винкел се изпречи пред мен с ръце на кръста.
— Добре, изплюй камъчето! Защо отбягваш сливането?
— Защото и вие щяхте да бъдете подложени на коренна промяна, а ви искам каквито сте, докато не реша какво да предприема спрямо сегашното си състояние.
— Не те разбирам.
Въздъхнах, запалих поредната цигара и седнах на един шкаф с лице към тримата.
— Извадих седма и шеста скоби.
— Какво?!
— Чухте ме добре.
Настъпи тишина. Очаквах лавина от въпроси, а те само ме зяпаха.
— Нищо друго не ми оставаше. Избиваха ни наляво и надясно, без никаква видима причина, не знаехме как да спрем унищожителя си. Като освободих трупаната с поколения памет, се надявах да открия някакво оръжие или жизненоважна информация. Освен това бях много изплашен.
Винкел сведе поглед и кимна.
— Щях да направя същото на твое място.
— И аз — съгласи се Джийн.
— Вероятно и аз не бих намерил друго решение — каза Дженкинс, за да подкрепи желанието им да ме успокоят.
— Научи ли нещо важно?
— Да, струва ми се. Но е доста заплетено и имаме време само за основните факти.
— Но преди това ни кажи нещо друго — отсече Винкел, — кой си в момента?