Опнали се човек и волчета и орат посред нощ на месечина!
Двайсет години аз ходя по градове и села, по гори и поля, по колиби и земленици из тая земя на труд и пестовност, но не съм виждал, нито пък съм чувал нощта да се превръща в ден и за тежката работа на оран.
Наближих.
— Помози бог, байо, помози бог!
— Дал бог добро, господине! — стри си потта от челото селякът и пак се обърна към своите волчета: — Хайде, сине!
— Що би тъй посред нощ на работа, ха?
— Бързам, дорде не е залязла месечината — се още се види!
— Аргат ли си, байо, или своя си земя работиш?
— Е па, аргат съм, ваша милост, ама тука на, своя си земя работя. От сън пооткраднеш, па и гссподаро не се сърди…
— Кой ти е господар?
— Хаджи Лападат, от градо… Молих го да ме пусне за ден-два, а он ме сам подсети: нощите, каже, са ясни ка’ ден, впрегни си добиците, па работи…
— А твои ли са тия добичета, байо?
Сиромахът се изправи, изцеди пак потта от челото си и каза:
— Е, дума се, още са мои: не ми ги е зел господаро! Работя си му и с них, и с жената — гоня да му се издължа — задлъжнях му, много му задлъжнях, а не ме остави човеко на път с голи ръки… Ха, сине, еейс!…
И волчетата се опнаха пак.
— Ей, байо, ами днеска има избор, ходи ли, ха?
Сиромахът нито се обърна, а смънка само под ноь:
— Ходих, хе… Ч-а-а!
— Ходи, ходи, там е спасението!
Впрегнатите добичета гърчеха ярема — посягаха отчаяно на попаднало се трънче или тревица. Селянинът дигна остена си, но изеднъж се извърна към мен и под гаснещите бледи лъчи на месечината аз видях странна усмивка на лицето му — той ми каза:
— Е па, че се спасява кой може, господине: оно наша работа ли е? Язе не бих и ходил, току господаро ме откара… хем ме и нахока… да съм бил от нихната партия, ми дума — хи, хи, хи! И че бидеш, хе!
Па — свря се пак остенът между волчетата:
— Де, сине! Хайде! Ейс!… Чаа…
……………………………
……………………………
Месечината се закри далеч зад рътовете на подновените лозя. Затихна пак всичко. Само не пресипваше шумният квак на жабите из блатата и островите. След малко в мрака аз вече различавах страшните дула на пушкалата из редутите. Наоколо ми се мяркаха сенки — дали не на избитите по тия поля сърби?… На влизане в града ме оглушиха викове на много гърла: изборите бяхме спечелили, избирателите ни ликуваха и ноща се продираше от възторжени „Ураа! Да живее народът!…“
1902 г.