— И после?
— После реши да ограби касата ми. Дори шифъра не беше научил както трябва. Думата ми е за листчето, което полицаите откриха у него. Не го беше записал правилно. После адвокатът му се опита да направи голяма работа от това, да докаже, че не бил искал да отваря касата. Можеш ли да си представиш? Имах вяра на това момче, много ми беше симпатично. Ама да ограбва каси — това не мога да го приема. Радвам се, че го прибраха в затвора. Казвам ти самата истина, драго ми стана, когато го тикнаха в дранголника.
— Разбирам — каза Хоуз.
— Цял живот съм работил, господин Хоуз — продължи Капловиц. — Още са ми обгорели пръстите от киселината. Нищо не се постига лесно на този свят. Сега си имам един малък бизнес, ама хич не ми беше леко. Това момче имаше големи шансове да стане човек. Тук усвои един хубав занаят. Ама потърси на хляба мекото и на, отиде в затвора. Защо им трябват на хората такива работи? — Капловиц се изсекна. — Чарли пак ли е забъркал някоя каша?
— Да.
— Този път какво е направил? Чух, че миналата година го пуснали. И да ви кажа правата, постреснах се. Реших, че може да е решил да ми отмъсти. Кой знае на какво е способен човек, който обира каси! Кой знае на какво е способен!
— Обаче не е идвал при вас?
— Не.
— Не е идвал да търси работа или нещо такова?
— Не. Искате ли да ви кажа нещо? Нямаше да го взема. Знам, че звучи ужасно, но нямаше да, го взема на работа. Не мога да си позволя пак да се опаря. Знам, че като е лежал в затвора, си е платил дълга към обществото и така нататък, но и на колене да ми беше паднал, нямаше да го назнача. Това момче го имах за син. Слава Богу, синовете ми не са обирали касата. Та какво е направил този път?
— Обрал един магазин и убил ченге.
Капловиц кимна някак тъжно.
— Това са сериозни неприятности. И на него не му ги пожелавам. Дебела работа.
— Вярно, много е дебела.
— Човек неминуемо започва да си задава въпроси. Дали щеше да извърши такова нещо, ако не беше лежал в затвора? Чудя се и се мая.
— По-добре не мислете за това, господин Капловиц.
— Викай ми Сам, моля те.
— Добре, Сам.
— Все пак не мога да не си блъскам главата над този въпрос. Знаеш ли, ако беше имал някаква причина, някаква сериозна причина да обере касата, щях да го разбера. Да кажем, че майка му е била болна или нещо от този род. Той обаче си докарваше при мен хубава заплата, а и за Коледа получи голяма премия. Нямаше причини, направо никакви причини нямаше. За такъв човек не би трябвало да ми е жал. И все пак ми е жал, че отново е кривнал. И този път много сериозно.
— Господин Капловиц, дали имате представа къде може да си е намерил работа, след като са го пуснали от затвора?
— Нямам представа, обаче мога да проверя. Познавам повечето хора от занаята. Мога да го сторя дискретно. Ако вие започнете да проверявате, може да се усети и да избяга. Искате ли да проверя?
— Ще съм ви много признателен.
— Ще проверя. Не обичам крадци, господин Хоуз. Обичам честните хора. В света би трябвало да има само честни хора.
— Ето визитната ми картичка — каза Хоуз и му я подаде. — Моля ви да ми се обадите, щом научите нещо.
Капловиц взе картичката и старателно я заоглежда.
— Котън значи?
— Да.
— Господин Хоуз, когато тръгна да си сменям името, ще ти се обадя. Заедно ще свършим тази работа. Какво ще кажеш?
Хоуз се усмихна.
— Само ми свирнете, господин Капловиц.
— Сам — рече Капловпц. — Викай ми Сам.
Мъжът, който влезе в стаята на детективите, стискаше шапка към гърдите си. Очите му бяха кръвясали, носът му сополив и въобще имаше вид на пропаднал пияница. Не произнесе дума. Стоеше и чакаше някой да го забележи. Пръв го забеляза Мисколо, понесъл от машинописното бюро кана с кафе.
— С какво мога да ти услужа?
— Искам… таквоз… тук ли са детективите?
— Да — каза Мисколо. — Какво има? — Доближи се до човека и в носа веднага го удари вонята на евтино вино. Отстъпи веднага на няколко крачки. — Какво има?
— Дошъл съм… дошъл съм да говоря с ченгето, дето се занимава с младото момиче… дето го утрепаха в магазина.
— Майер! — извика силно Мисколо. — Имаш гости.
— Това кафе ли е? — попита Майер. — Да.
— Дай го насам. — Майер се доближи до госта, докато Мисколо му наливаше чаша кафе. И той усети вонята почти веднага, стисна носа си и едва тогава проговори. — Какво има?