Какво повече може да иска един мъж, зачуди се той, като пристъпи в облицования с бели плочки коридор и пусна на земята тежкото си дипломатическо куфарче. Само да не трябваше да се тревожи колко дълго ще може да се радва на тези малки, жизненоважни ценности.
— Прибрах се.
Травис внимателно се вслуша в думите, докато ги произнасяше. Не бяха съвсем верни и може би никога нямаше да станат, но все пак звученето им му хареса.
— Ела веднага тук — извика Джулиана от кухнята.
Травис премина през всекидневната, взе вечерния вестник, който лежеше на малката масичка. Прегледа заглавията и вдигна поглед към Джулиана, която се появи на вратата на кухнята. Той бавно се усмихна.
Тя държеше чаша вино в едната си ръка и лъжица в другата. Косата й беше прибрана във висока каскада от къдрици, върху настелените си джинси беше препасала престилка на „Каризма Еспресо“. Той забеляза, че е свалила ботушите от гущерова кожа, с които беше сутринта, и беше обула пухкави розови чехли. Те бяха с муцуна на зайче отпред и пухче от заешка опашка на глезените. Някога Джулиана внимателно му беше обяснила, че изглеждащите глупаво чехли имали нещо, което се наричало „очарователна духовитост“. Така или иначе на Травис продължаваха да му изглеждат като мъртви зайци.
— Имаш изтощен вид — обяви Джулиана.
Приближи се и тъй като не беше на токчета, трябваше да се вдигне на пръсти, за да го целуне, докато му подаваше чашата с вино, която държеше в ръка.
Травис усети докосването на езика й по долната си устна и изпъшка, тъй като тялото му реагира незабавно.
— Изтощен съм. Но съм човек на дълга и съм сигурен, че ако бъда стимулиран, както трябва, ще успеем набързо да си вземем една дозичка преди вечеря.
— В никакъв случай — отсече Джулиана с престорен ужас. — Женените двойки го оставят за след вечеря.
— Още не сме женени — оплака се той и я последва в топлата, приятно ухаеща кухня.
— Трябва да започнем да се упражняваме. Освен това не смея точно сега да оставя този сос от орехи и синьо сирене, а царевичният хляб сигурно ще изгори, ако се поддам на похотливите ти намерения.
— Отказвам се. Навярно съм твърде изтощен. Какъв ден!
Травис все още с вестника в ръка седна на уютната маса, на която закусваха, и отпи от виното.
— Нова среща с Дейвид, така ли?
— Ако можеш така да го наречеш. Трябва да ти кажа, Джулиана, вече виждам, че „Флейм Вали“ е на ръба на катастрофата. Дори и аз не си давах сметка колко лесно може да се лапне курорта. Къркуд се инати като магаре за някои неща. Нищо чудно, че е загазил.
— Той се инати за неща, които имат общо с Ели, а курортът има много общо с Ели.
— Да, започвам да разбирам проблема. Всеки мъж, който оставя решенията му за бизнеса да се диктуват от нуждата да се хареса на някоя жена, си търси бе…
Травис рязко се спря, като осъзна какво казва.
Джулиана заплашително започна да мига.
— Да, скъпи? Какво беше това да подчиняваш решенията си за бизнеса на нуждата да се харесаш на някоя жена?
Травис усети усмивка на разкаяние да разтяга устните му.
— Добре, аз и горкият човечец имаме нещо общо, освен факта, че и двамата сме ти направили предложение за женитба.
— По-добре да нямате много общо. Не бих искала да те заловя да бягаш с дребна блондинка.
— Никакъв шанс. Напоследък се интересувам само от червенокоси, високи червенокоси, които знаят как да готвят.
Травис се спря и замислено се загледа в нея, като си спомни как Къркуд се страхуваше, че може да загуби жена си, също и курорта.
— Много ли те заболя?
— Много да ме заболи какво? — попита Джулиана, като се съсредоточи върху соса.
— Когато Къркуд те изостави заради Ели?
— Е, не беше кулминацията на емоционалния ми живот, това мога да кажа. Но когато се случи, вече малко или повече бях подготвена. Усетих го, че идва, преди който и да е от двамата да го беше разбрал. Когато се случеха двамата в една стая, въздухът се зареждаше с електричество. Те просто миришеха. Завиждах на силата на привличането, но от самото начало знаех, с мен не може да се случи същото. Поне не с Дейвид.
— И просто го пусна и им пожела всичко най-хубаво?
— Такава съм. Великодушна дори когато търпя поражение — съгласи се тя оживено.
— Така ли е? Странно, никога не бих си помислил, че си великодушна, вечерта, когато целия ме заля с гуакамоли.