— Разтревожена съм, това е всичко — отвърна Аби. — Нима не разбираш защо?
Лицето му изведнъж стана уморено, тялото му се отпусна обратно на дивана.
— Трябва да зная, Аби… Трябва да зная дали има друг!
Тя замръзна от изненада. Това беше последното нещо на света, за което би се сетила. После изведнъж й стана смешно от тези тривиални подозрения. „Де да беше толкова просто, рече си. Де да имахме проблемите на повечето от двойките, които живеят заедно!“
— Няма друг — кратко отвърна тя. — Можеш да ми вярваш.
— Тогава защо вече не разговаряш с мен?
— Ето, разговарям…
— Това не е разговор! Това съм само аз! Правя отчаяни опити да върна старата Аби! Онази Аби, която изгубих някъде по пътя… — Марк отмести очи, помълча малко и глухо промълви: — Искам те обратно!
Тя влезе в дневната и седна на дивана до него. На разстояние, но все пак достатъчно близко, за да се почувства някакъв контакт.
— Разговаряй с мен, Аби, моля те! — прошепна той. Тя се обърна да го погледне и изведнъж видя предишния Марк. Лицето, което приятелски се усмихваше през операционната маса, лицето, което обичаше. — Моля те! — повтори той и взе ръката й. Тя не се противопостави и бавно се отпусна в обятията му. Но дори там, в прегръдката на силните му ръце, напрежението отказа да я напусне. Остана вдървена, опряла юмруци в гърдите му. — Кажи ми — прошепна той. — Какво не е наред между нас?
Тя затвори очи, за да скрие сълзите, които напираха под клепачите й.
— Нищо…
Прегръдката му окаменя. Нямаше нужда да вижда лицето на Марк. Нямаше нужда да се пита какво мисли. Защото прекрасно знаеше, че той не й вярва…
В седем и половина на другата сутрин Аби вкара колата си в паркинга на „Бейсайд“.
За миг остана на мястото си, насочила очи към мокрия от дъжда асфалт. Средата на октомври, а вече мирише на зима, рече си тя. Отново спа зле. Всъщност, не можеше да си спомни кога за последен път беше спала добре. Колко издържа човек, който не може да спи? Погледна се в огледалцето. Лицето й беше някак чуждо и уморено. Имаше чувството, че за две седмици е остаряла с десет години. Ако продължавам с това темпо, някъде през ноември ще вляза в критическата, рече си с въздишка тя.
Някакво цветно петно в огледалцето привлече вниманието й. Бежов микробус! Светкавично извърна глава и зачака повторната му поява. Но микробусът се беше мярнал зад редицата коли в дъното на паркинга само за миг, после изчезна.
Изскочи от колата и забърза към болницата. Куфарчето в ръцете й изведнъж натежа, сякаш беше пълно с олово. Вдясно от нея изръмжа автомобилен мотор и тя стреснато отскочи встрани. Очакваше да види бежовия микробус, но се оказа някакво бяло комби, което се насочи към изхода.
Сърцебиенето й започна да се успокоява едва когато се озова в просторното болнично фоайе. Спусна се по стълбите към приземието и влезе в архивата. Това беше последното й посещение тук. Имаше да прегледа само още четири имена от списъка.
Попълни формуляра и го плъзна върху гишето.
— Може ли да получа тези досиета, моля?
Служителката се обърна и чертите на лицето й изведнъж се изопнаха. Сигурно си въобразявам, рече си Аби. Вече беше работила с тази жена, поведението й винаги беше дружелюбно. Но сега тя дори не се усмихна, а само сведе очи към формуляра, после каза:
— Съжалявам, но не мога да ви дам тези досиета, доктор Диматео.
— Защо?
— Защото не са в архивата.
— Но вие дори не проверихте…
— Наредено ми е да не ви давам повече материали. Заповедта е лично на доктор Уетиг. Между другото спомена, ако се появите тук, веднага да се отбиете в кабинета му…
Аби замълча и усети как кръвта се отдръпва от лицето й.
— Каза още, че никога не ви е поръчват тази справка! — укорително добави жената. „Вие сте ни излъгала, доктор Диматео“, говореше хладният й поглед.
Аби не знаеше какво да отговори. Стори й се, че осветлението намаля, а просторната зала се превръща в тясно килерче. Обърна се и срещна погледите на тримата лекари, които попълваха картоните си.
Напусна архивата.
Първата й мисъл беше да се махне от болницата, тъй като една конфронтация с доктор Уетиг й се струваше немислима. Прииска й се да скочи в колата и да изчезне. Да спре едва когато зад гърба й останат поне хиляда мили… Колко време отнема едно пътуване до Флорида? До палмите и прекрасните пясъчни плажове? Никога не беше ходила във Флорида. Не беше вършила и още куп други неща, които за някои хора са приятно ежедневие… Сега можеше да ги свърши. Достатъчно беше да излезе от проклетата болница, да скочи в колата и да си каже: „Майната му на всичко! Печелите! Всички вие печелите!…“.