— Не предпочитате ли лилиите до себе си? — попита прислужницата. — Те миришат толкова хубаво!
— Но ми носят главоболие — въздъхна Нина, после попита: — От кого са тези цветя?
Момичето отлепи миниатюрното пликче, прикрепено към вазата.
— „На госпожа Вос, с пожелание за бързо възстановяване. Джой“ — прочете тя. — Това е всичко…
— Не познавам жена с такова име — намръщи се Нина.
— Може би по-късно ще се сетите — кимна момичето. — А сега бихте ли се преместили на леглото? Господин Вос каза, че трябва да си почивате…
— Писна ми да лежа.
— Но господин Вос каза, че…
— Ще си легна по-късно — отсече Нина. — Сега искам да поседя тук, сама…
Прислужницата се поколеба, после кимна с глава и излезе.
„Най-сетне!“, с облекчение въздъхна Нина.
Измина една седмица откакто напусна болницата, но през цялото това време беше обкръжена от хора. Частни медицински сестри, доктори, икономки… И Виктор. Най-вече Виктор, който с часове седеше до леглото и четеше на глас поздравителните картички, отговаряше на телефонните обаждания вместо нея. Закриляше я от досадниците, решаваше кой да получи достъп до нея и кой не, превръщаше я в затворник…
Вършеше всичко това, защото я обичаше. Може би прекалено много…
Облегната в удобното кресло, Нина отправи поглед към портрета на стената срещу себе си. На него беше тя, нарисувана малко след сватбата. Виктор бе организирал всичко — от художника, до облеклото — дълъг копринен халат в светлобежов цвят, обсипан с малки розички. Стоеше под отрупана с гроздове лоза, в едната си ръка стискаше бяла роза, другата беше отпусната покрай тялото. Усмивката й издаваше колебание и несигурност, сякаш съзнаваше, че позира…
Спряла поглед на портрета си, тя изведнъж осъзна колко малко се е променила. Не във физическия смисъл, разбира се. Годините бяха взели своето, най-вече по отношение на здравето. Но във всичко останало беше същата онази млада жена, която я гледаше от стената. Все така свенлива, все така стеснителна, все същото същество, обсебено изцяло от Виктор Вос…
Стъпките му отекнаха в коридора и тя се обърна към вратата.
— Луиза ми каза, че не искаш да си легнеш — погледна я загрижено съпругът й. — Но вече е време за почивка!
— Добре съм, Виктор.
— Все още не си укрепнала…
— От операцията изминаха три седмици и половина, Виктор. Доктор Арчър каза, че по това време другите му пациенти вече тичат и ходят на работа!
— Ти не си като другите му пациенти — отсече Вос. — Затова трябва да си легнеш.
Нина издържа погледа му и решително поклати глава:
— Ще остана тук, Виктор. Искам да гледам през прозореца.
— Мисля какво е най-доброто за теб, нищо повече — отвърна с нотка на извинение Вос.
Но тя вече му беше обърнала гръб и гледаше навън, към парка. Дърветата бяха изгубили есенната си красота, оголените им клони стърчаха към оловното небе.
— Искам да се поразходя с колата — промълви тя.
— Не, още е рано…
— Искам да видя парка, реката… Да се махна поне замалко от тази къща!
— Ти не ме слушаш, Нина! — леко повиши тон Вос.
— Напротив, ти не ме слушаш — отвърна с въздишка тя.
Настъпи кратка пауза, после Виктор забеляза вазата до стола.
— Какви са тези цветя? — попита.
— Току-що ги донесоха…
— Кой ги изпраща?
— Някоя си Джой — сви рамене Нина.
— Сякаш са от онези, които можеш да набереш край пътя — отбеляза със свити вежди той.
— Наричат ги диви цветя…
Виктор стана, взе вазата и я премести на една маса в дъното. На мястото й постави ориенталските лилии.
— Тези поне не приличат на трева — промърмори той, после напусна стаята.
Очите на Нина се заковаха върху лилиите. Наистина са хубави, рече си тя. Екзотични, съвършени… Но от задушливата им миризма й призляваше.
Примигна да прогони внезапната влага от клепките си, после очите й се спряха на малкото пликче, което беше останало върху масичката.
Джой… Коя е тази Джой?
Отвори капачето и измъкна картичката. Едва тогава забеляза, че на гърба й беше написано нещо.
„Някои лекари винаги казват истината…“
Под тези тайнствени думи беше изписан един телефонен номер.
В пет следобед, когато иззвъня телефонът, Аби вече си беше у дома.
— Доктор Диматео? — попита тих женски глас. — Вие ли сте лекарят, който винаги казва истината?