— Какво означава това?
— Ще позвъня във фирмата „Бек Бей“, за да проверя информацията на Дохърти. Но според мен той наистина е водопроводчик… — Кацка извърна глава към телефона, който беше започнал да звъни. — Няма ли да вдигнете?
— Моля ви, не си тръгвайте — настойчиво рече Аби. — Искам да ви кажа още нещо…
Той отдръпна ръката си от бравата и зачака. Аби вдигна слушалката.
— Ало?
— Доктор Диматео?
Моментално позна мекия женски глас и хвърли многозначителен поглед към Кацка.
— Слушам ви, госпожо Вос.
— Добрах се до някаква информация… Не зная какво означава тя и дали изобщо означава нещо.
Кацка светкавично се озова до нея и наведе глава към мембраната. Движенията му бяха неуловими.
— Какво открихте? — попита Аби и леко отмести слушалката от ухото си. Така детективът можеше да чува.
— Завъртях няколко телефона… Обадих се в банката, обадих се и на семейния счетоводител. На двадесет и трети септември Виктор е превел известна сума на една бостънска фирма. Името е „Еймити Корпорейшън“…
— Сигурна ли сте за датата?
— Да.
Двадесет и трети септември! Един ден преди трансплантацията на новото й сърце!
— Какво научихте за тази фирма?
— Нищо. Виктор никога не е споменавал за нея. Това е малко странно, тъй като обикновено споделя с мен всички по-големи сделки… — В слушалката настъпи тишина, нарушена от някакви приглушени звуци в насрещното помещение. После Нина прошепна: — Съжалявам, но трябва да затворя…
— Казахте по-голяма сделка… За каква сума става въпрос?
Отвърна й тишина. Аби реши, че жената насреща вече е затворила.
— Пет милиона — едва чуто прошепна Нина. — Превел е на тази фирма пет милиона долара…
Остави слушалката, но не вдигна глава при приближаващите се стъпки на Виктор.
— С кого говори? — попита той.
— Със Синтия. Исках да й благодаря за цветята…
— Пак ли тези цветя? Кой е букетът от нея?
— Орхидеите…
Той хвърли поглед към вазата на шкафа.
— О, да… Чудесни са.
— Синтия каза, че пролетта ще отскочат до Гърция. Явно Карибите вече са им дошли до гуша… — С каква лекота го лъжа, учуди се в себе си Нина. Кога ли започна всичко това? Кога престанахме да си казваме истината?
Виктор седна на леглото до нея, очите му изпитателно пробягаха по лицето й.
— И ние можем да отскочим до Гърция — рече той. — Но първо трябва да се оправиш. Бихме могли да го сторим дори заедно със Синтия и Робърт… Какво ще кажеш?
Нина кимна, но очите й останаха сведени към завивката. Ръцете й бяха слаби, като на дете. „Никога няма да се оправя. И двамата знаем това“, помисли си тя. После изрита одеялото и спусна крака на пода.
— Трябва да отида до банята…
— Да ти помогна ли?
— Не, добре съм — отказа тя и се изправи. Обзе я лек световъртеж. Напоследък това й се случваше често, особено когато ставаше от леглото или правеше друго физическо усилие. Не го сподели с Виктор, надяваше се да отмине.
Чу го да вдига слушалката.
Разбра грешката си едва когато вратата на банята се затвори зад гърба й. Телефонът беше запаметил последния номер. На Виктор му беше достатъчно да натисне бутона за преизбиране, за да разкрие лъжата й. А той беше способен на тези неща. Сега ще разбере, че не се е обадила на Синтия, а после ще прояви любопитство към изписания върху екранчето номер и ще открие, че той е на Аби Диматео…
Притисна гръб към вратата на банята. Чу как слушалката се върна върху вилката, после и гласа му:
— Нина?
Усети нов пристъп на световъртеж. Отпусна глава и направи опит да прогони мрака, който започна да се спуска пред очите й. Краката й омекнаха, гърбът й се плъзна надолу.
— Нина! — почука на вратата той. — Трябва да говоря с теб!
— Виктор! — прошепна тя. Знаеше, че той не може да я чуе. Никой не беше в състояние да я чуе.
Лежеше върху плочките, безсилна да направи някакво движение. Сърцето пърхаше в гърдите й като уплашена птичка.
— Не е тук — промърмори Аби.
Седяха в колата, паркирана на една мръсна улица в Роксбъри. От двете й страни се редуваха магазини със заковани витрини и такива, които очевидно бяха на ръба на фалита. Единствената фирма, която даваше признаци на живот, беше една зала за културизъм на няколко метра по-нататък. През отворените прозорци се чуваше дрънкане на щанги и приглушен мъжки смях. До нея се издигаше сграда с доста порутена фасада, на която беше окачена табелка „Продава се“. Метри по-нататък беше седалището на „Еймити“ — четириетажен блок с кафява фасада и надпис с едри букви над козирката на входа: