Натисна газта докрай и се стрелна наляво, само на сантиметри пред тъпата муцуна на камиона.
— Исусе Христе! — ревна Кацка. — Да се убием ли искаш?!
— Не ми пука! Искам да го пипна тоя тип!
— Такава ли си и в операционната?
— О, да! Истинска фурия! Не си ли чувал за мен?
— Дано не се разболявам, за да ти падна в ръчичките!
— Ама тоя какво прави?!
Спортният понтиак пред тях отново смени платната. Сега се върна надясно, с очевидното намерение да напусне магистралата при отклонението за тунела Калахан.
— Мамка ти! — изруга Аби, завъртя рязко волана и натисна газта. Успя да пресече наведнъж цели две платна и волвото се стрелна в приличащия на пещера тунел. Изписаните с графити бетонни стени се стрелнаха назад, пронизителният писък на гумите потъна в общия грохот. Излетяха от другата страна с такава скорост, че тътенът в ушите им заприлича на артилерийски залп.
Понтиакът напусна магистралата, следван от Аби.
Намираха се в Източен Бостън, на пътя, който водеше към международното летище Логан. Сигурно натам се е насочил Мейпс, рече си тя. Към летището…
Но за нейна изненада синята кола отби вдясно, разтърси се на някакъв железопътен прелез и потъна в лабиринта на тесните улички западно от летището.
Аби намали, за да запази известна дистанция. Адреналинът бавно отстъпи място на разума. Тук понтиакът няма как да й избяга, значи трябва да кара внимателно и да остане незабелязана.
Движеха се към огромните складове на пристанището. От двете им страни се точеше телена ограда, зад която бяха подредени безкрайни редици от корабни контейнери, натрупани по три един върху друг, като някакво гигантско „Лего“. Отвъд тях проблясваха мазните води на доковете. На фона на залязващото слънце се очертаваха гигантските човки на пристанищните кранове, увиснали над корабните трюмове. Понтиакът свърна наляво и навлезе в територията на складовете.
Аби отби до оградата и спря. Синята кола продължи до бетонния пристан. Мейпс излезе и се насочи към кораба, закотвен там. Беше сравнително малък товарен съд, дължината му не надвишаваше петдесет-шестдесет метра.
Мейпс подвикна, на палубата се появи някакъв мъж и му махна с ръка. Аби гледаше как фигурата му поема по трапа и изчезва във вътрешността на кораба.
— Защо е тук? — учуди се тя. — Какво търси на този кораб?
— Сигурна ли си ли, че става въпрос за същия човек?
— Ако не е Мейпс, значи в „Еймити“ работи негов двойник — тръсна глава Аби. После изведнъж си спомни къде се беше забавил Кацка и рязко се извърна към него: — Всъщност, какво откри в тази компания?
— Искаш да кажеш, преди да забележа как ми отмъкват колата? — погледна я развеселено детективът, после сви рамене: — Всичко изглеждаше нормално… Продават медицинско оборудване. Казах, че имам нужда от болнично легло за жена си и ми бяха демонстрирани последните модели…
— Колко души работят там?
— Видях трима. Един в магазина, други двама на втория етаж, които се занимаваха с поръчките по телефона. Никой не изглеждаше доволен от работата си…
— А другите два етажа?
— Предполагам, че са складове. В тази сграда няма нищо, което заслужава внимание…
Аби насочи поглед към синия понтиак, паркиран на кея.
— Би могъл да им провериш финансовото състояние. И да разбереш къде точно са отишли петте милиона на Вос…
— Нямам юридическо основание за подобна проверка — поклати глава Кацка.
— Че какво още ти трябва? Аз разпознах куриера! Аз знам с какво се занимават тези хора!
— Твоите показания не са достатъчни — отвърна с въздишка Кацка. — Никой съдия няма да си мръдне пръста, особено пък в дадената ситуация… — Отговорът му беше брутално откровен. — Съжалявам, Аби… Знаеш не по-зле от мен, че в момента не можеш да разчиташ на особено доверие от страна на обществеността…