— Тук си абсолютно прав! — хладно промърмори тя и изведнъж го почувства някак чужд. — Кой ще ми повярва? Онази психарка доктор Диматео пак дрънка глупости!
Той не каза нищо, а тя веднага съжали за думите си. Ехото на гласа й увисна между тях, пропито с горчива ирония.
Известно време мълчаха. Над главите им прогърмя нисколетящ самолет, сянката му пробяга по симетрично подредените кубове на контейнерите. Корпусът му проблесна под лъчите на залязващото слънце и изчезна. Кацка проговори едва когато грохотът на моторите напълно се стопи.
— Тук не става въпрос дали аз ти вярвам — промърмори той.
— Никой не ми вярва, защо трябва пък точно ти да го правиш? — изгледа го продължително Аби.
— Заради доктор Ливай — тихо отвърна той, заковал очи в пътното платно пред себе си. — Заради начина, по който е намерил смъртта си… Хората не се самоубиват така. Не избират изолирано помещение, в което ги откриват след дни, при това случайно. Ние не обичаме да си представяме как телата ни се разлагат, нали? Предпочитаме да ни открият, преди да са ни нападнали червеите. Преди да сме се подули и почерняли… Когато все още приличаме на човешки същества… Но има и друго. Този човек е правил съвсем конкретни планове за бъдещето. Почивка на Карибите, среща със сина си на Деня на благодарността… Гледал е напред… — Кацка замълча, очите му се насочиха към току-що включилата се луминесцентна лампа на отсрещния стълб. — И накрая Илейн, съпругата му… Доста често ми се налага да разговарям с внезапно овдовели жени. Някои от тях са шокирани, смазани от мъка. Други не могат да скрият облекчението си. Аз самият съм вдовец. Когато жена ми умря, едва имах сили да се надигна от леглото… Но как постъпва Илейн Ливай? Обръща се към някаква транспортна фирма, събира си мебелите и напуска града. Скърбящите съпруги не постъпват така. Така постъпват хора, които се чувстват виновни. Или хора, които умират от страх…
— И аз си помислих същото — кимна Аби. — Имам чувството, че Илейн се е страхувала от нещо…
— След това ти ми разказа за Кунслър и Хенеси — продължи Кацка. — И изведнъж се оказа, че съм изправен пред цяла серия от смъртни случаи, за които липсва логично обяснение. В тази светлина смъртта на доктор Ливай все по-малко ми прилича на самоубийство…
От близкото летище излетя още един самолет, пронизителният вой на двигателите му направи всякакви разговори невъзможни. Наклонил криле, той направи плавен завой над притъмнялото пристанище и изчезна на запад. Но ушите на Аби продължаваха да пищят.
— Доктор Ливай не се е обесил — каза Кацка.
— Но аутопсията го потвърди, нали? — сбърчи вежди Аби.
— Токсикологията ни предложи нещо ново… Получихме резултатите едва миналата седмица.
— И какво са открили?
— Следи от сукцинилхолин в мускулната тъкан.
Втренченият й поглед издаваше недоумение. Сукцинилхолинът е препарат за предоперативна мускулна релаксация, който анестезиолозите използват всеки ден. Едно лекарство от жизненоважно значение при всяка операция. Но извън операционната то лесно може да се превърне в оръжие на смъртта, на ужасната смърт… Защото предизвиква пълна парализа, а пациентът си остава в съзнание, без да може да си поеме дъх, без да е в състояние да помръдне! Все едно да се давиш в океан от въздух…
Гърлото й внезапно пресъхна.
— Значи наистина не е било самоубийство — дрезгаво прошепна тя.
— Не.
Въздухът бавно излетя от гърдите й. Беше парализирана от ужас, не можеше да промълви дори дума. Не смееше да си представи как е умрял Арън. Очите й се извърнаха към кея отвъд телената ограда. Над водата се носеше лека вечерна мъгла. Мейпс го нямаше. Корпусът на кораба бавно потъваше в мрака.
— Искам да разбера какво има на този кораб — прошепна тя. — И защо Мейпс се качи на борда…
Ръката й се протегна към вратата.
— Още не — спря я Кацка.
— А кога?
— Премести колата малко по-напред. Ще чакаме… — Очите му опипаха сивото небе. — Скоро ще се мръкне…
Двадесет и първа глава
— Колко време изтече?
— Само един час.
Аби уви ръце около раменете си и потръпна. Нощта беше студена, стъклата на колата започнаха да се замъгляват от дишането им. Уличният стълб в далечината хвърляше кръг от отровножълта светлина.
— Интересно — промърмори тя. — Казваш само един час… А на мен ми се струва, че вече цяла нощ висим тук…