— Въпрос на гледна точка — сви рамене Кацка. — Доста съм висял по улиците, особено в началото на кариерата си.
Аби направи безуспешен опит да си го представи като младеж, току-що постъпил в силите на реда.
— Какво те накара да станеш полицай? — попита тя.
— Работа като всяка друга — сви рамене той и сянката му раздвижи мрака в купето. — Харесваше ми…
— Това обяснява всичко, така ли?
— А теб какво те накара да станеш лекар?
Тя избърса част от замъгленото странично стъкло и насочи поглед към тъмните правоъгълници на контейнерите.
— Не мога да намеря точен отговор на този въпрос…
— Защо? Толкова ли е труден?
— Труден е по-скоро отговорът…
— Значи не става въпрос за обичайните в подобни случаи отговори… Например в името на хуманността…
Дойде неин ред да свие рамене.
— Хуманността едва ли ще отбележи отсъствието ми…
— Учила си осем години. Практиката ще ти отнеме още пет. Това ми се струва основателна причина…
Стъклото отново се замъгли и Аби го избърса с длан. Влагата й се стори необичайно топла.
— Ако трябва да посоча някаква причина, това сигурно ще е брат ми — промълви тя. — Беше на десет години, когато се наложи да постъпи в болница. Прекарах много време край леглото му, наблюдавах работата на лекарите…
Кацка я изчака да продължи, но това не стана.
— Брат ти не оживя, така ли? — тихо попита той.
— Това беше отдавна — въздъхна тя и сведе очи към влагата, която блестеше върху дланта й. Топла е като сълзи, рече си тя. За един кратък миг й се стори, че наистина беше плакала.
Изпита благодарност към Кацка, който си замълча. Не беше в настроение да отговаря на въпроси, не искаше отново да си спомня за безжизненото тяло на Пийт в количката, за кръвта върху чисто новите му маратонки. Господи, колко мънички й се бяха сторили тези маратонки! Сякаш бяха предназначени за пеленаче, а не за десетгодишно момче… После дойде ред на дългите месеци на комата. Тялото му бавно се топеше, крайниците му помръдваха само благодарение на някакви несъзнателни нервни импулси. В последната нощ от живота му Аби го беше взела в прегръдките си. Тялото му беше леко като перце…
Не каза нищо на Кацка, но той очевидно проявяваше разбиране. Нещо доста необичайно за ченге. Този човек продължаваше да я изненадва.
Той погледна през прозореца, размърда се и промърмори:
— Мисля, че вече е достатъчно тъмно…
Напуснаха колата и се насочиха към широко отворения портал на склада за контейнери. Туловището на товарния кораб бавно изплува от мъглата. Беше напълно тъмно, изключение правеше бледата зеленикава светлина в един от илюминаторите на кърмата. На път за кея минаха покрай висока купчина празни сандъци, подредени върху палета.
Спряха непосредствено пред металния трап. Водата тихо плискаше в борда, стоманените въжета едва чуто проскърцваха. Стресна ги внезапният вой на поредния излитащ самолет. Аби вдигна глава и проследи мигащите му светлини. Изведнъж изпита странното чувство, че се е освободила от земното притегляне и се рее в пространството. Понечи да се облегне на ръката на Кацка, но навреме се овладя. „Как се озовах на този кей, редом с този човек?“, озадачено се запита тя. „Каква странна поредица от събития ме доведе тук?“
Кацка внимателно докосна ръката й, самообладанието й бързо се възвърна.
— Ще ида да хвърля един поглед — прошепна той и стъпи на трапа. Но едва изминал няколко крачки, той рязко се обърна и погледна назад към пристана.
Откъм портала блеснаха автомобилни фарове. Колата подмина редиците с контейнери и се насочи към тях. В тъмнината на нощта бавно се очертаха контурите на микробус.
Аби не успя да отскочи зад купчината сандъци и фаровете я осветиха.
Микробусът рязко спря, гумите изскърцаха. Сложила длан над очите си, младата жена не успя да види нищо. До слуха й достигна шум от затръшване на автомобилни врати, после ситният чакъл на пристана заскърца под тежки стъпки.
Кацка изведнъж се изправи до нея. Изобщо не усети кога се е върнал обратно, но тялото му вече я скриваше от ослепителната светлина на фаровете.
— Спрете! — извика той. — Не сме тук да създаваме проблеми…
Ясно очертани на ярката светлина, силуетите на двамата мъже се поколебаха само за миг, после продължиха да настъпват към тях.
— Спрете! — извика отново Кацка. — Оставете ни да се оттеглим!