— Добре.
Настъпи нова пауза. Кацка очевидно бързаше, но някак не му се щеше да прекъсне разговора.
— Сутринта пак ще ти звънна — рече най-сетне той.
— Добре, благодаря…
Аби затвори и отново набра пейджъра на Марк. После се изтегна на леглото и зачака. Но Марк не се обади.
Часовете минаваха. Все така легнала върху завивките, Аби се опитваше да не мисли за причините, поради които той не й се обажда. Може би е заспал в дежурната стая… Може би пейджърът му е повреден. А може би е в операционната и няма как да се свърже с нея…
„Или вече е мъртъв. Също като Арън Ливай! Като Кунслър и Хенеси!…“
Отново набра пейджъра му.
Телефонът звънна чак в три сутринта. Тя отвори очи и грабна слушалката.
— Аби, аз съм — прозвуча тихият глас на Марк. Звучеше така, сякаш се обаждаше някъде отдалеч.
— Къде си? Часове наред те търся по пейджъра…
— В колата, пътувам към болницата… — Замълча за момент, после добави: — Трябва да поговорим, Аби… Нещата се промениха.
— Имаш предвид нещата между нас, нали? — тихо попита тя.
— Нищо подобно! Промениха се нещата около мен! Повлякох и теб със себе си, въпреки че постоянно им повтарях да не правят такива неща… Но сега вече прекалиха!
— Кой е прекалил, Марк?
— Екипът…
Тя потръпна от страх. Не искаше да зададе следващия си въпрос, но вече нямаше избор.
— Целият екип ли е замесен? Ти също?
— Вече не! — Гласът му заглъхна в някакъв шум, който приличаше на грохот от автомобилен мотор, после отново се появи: — Тази нощ двамата с Мохандас взехме своето решение. Бях у дома му. Разговаряхме надълго и нашироко, сравнявахме записките си… И в крайна сметка решихме да прекратим всичко това, въпреки че си слагаме главите на дръвника! Ще разкрием цялата далавера. Майната им на останалите, майната й на „Бейсайд“! — Замълча за момент, после глухо добави: — Бях отвратителен страхливец и ужасно съжалявам!…
— Знаел си! — прошепна тя и затвори очи. — През цялото време си знаел!
— Знаех част от нещата, Аби. Не всичко. Нямах представа докъде е стигнал Арчър. И не исках да знам. Но после ти започна да задаваш въпросите си и аз разбрах, че не мога повече да крия истината… — Въздишката му беше тежка. — Свършен съм, Аби!… Това ще ме съсипе!
Очите й продължаваха да бъдат затворени. Представяше си го съвсем ясно. Едната му ръка върти волана, а другата притиска мобифона към ухото. Лицето му е нещастно, но в очите му най-сетне свети кураж…
— Обичам те — прошепна той.
— Марк, моля те да се прибереш у дома!
— Не мога. След малко имам среща с Мохандас в болницата. Мислим да изровим досиетата на всички донори.
— Знаете ли къде са?
— Имаме някаква представа. Но ще ни трябва доста време, за да ги прегледаме. Ако се включиш и ти, положително ще ги прехвърлим до сутринта…
Аби седна в леглото.
— И без това няма да мога да заспя — рече. — Къде ви е срещата с Мохандас?
— Пред архивата. Той има ключ… — Марк се поколеба малко, после попита: — Сигурна ли си, че искаш да се забъркаш във всичко това?
— Искам да съм с теб! Ще свършим заедно тази работа. Окей?
— Окей — тихо отвърна той. — Скоро ще се видим…
Пет минути по-късно Аби затръшна вратата на къщата и скочи в колата.
Улиците на Западен Кеймбридж бяха абсолютно пусти. Зави по Мемориал Драйв, прекоси моста на река Чарлс и се насочи на югоизток. Беше три и четвърт сутринта, но тя се чувстваше изключително бодра. Чувстваше се жива…
„Най-сетне ще ги ударим. Ще го направим заедно — така, както трябваше да го направим още в началото!“
След моста зави надясно, към детелината, от която се излизаше на магистралата. В този час на нощта почти нямаше коли.
Пет километра по-нататък детелината свърши. Аби смени платната и се приготви да излезе на експресна магистрала „Югоизток“. Малко преди да поеме нагоре по рампата, зад гърба й изведнъж блеснаха чифт ослепителни фарове.
Тя натисна газта и излезе на главното платно.
Включени на дълги светлини, фаровете блестяха ослепително в огледалцето за обратно виждане. Откога я следваше тази кола? Нямаше никакво понятие…
Стъпи здраво на газта.
Другата кола стори същото, после рязко зави наляво, изскочи на платното за задминаване и се изравни с нея.