— Иван, вечерята ти изстива!…
— Налага се да я пропусна, скъпа — отвърна Тарасоф. — Имам спешен случай… — Гласът му отново се върна в слушалката, тих, но настойчив: — Аби, излишно е да ви казвам, че тази история ме плаши!
— Мен също!
— Тогава да отидем право в полицията. Нека те поемат нещата в свои ръце. За нас е твърде опасно!
— Съгласна съм.
— Ще го направим заедно. Колкото по-голям е оркестърът, толкова по-силно звучи музиката.
Тя се поколеба.
— Страхувам се, че моето присъствие само ще предизвика съмнения…
— Но аз не зная подробностите, Аби. Вие ги знаете…
— Добре — отвърна след кратък размисъл тя. — Ще отидем заедно. Бихте ли ме взел оттук? Замръзнала съм, освен това умирам от страх!
— Къде сте?
Тя извърна глава към тротоара. На две пресечки по-нататък блестяха болничните крила, сякаш увиснали в мрака.
— В една телефонна кабина, съвсем близо до „Бейсайд“. Не мога да ви кажа името на улицата…
— Добре, ще ви открия.
— Доктор Тарасоф? — прошепна тя.
— Да?
— Моля ви, побързайте!
Двадесет и четвърта глава
Самолетът докосна бетонната писта на международно летище Логан и сърцето на Вивиан Чао се сви. Но не полетът беше повод за безпокойството й. Тя не се страхуваше да лети и можеше да спи дори когато останалите пътници повръщаха от силните тласъци на въздушните течения. Беше разтревожена от последния си разговор с Аби, който изведнъж прекъснаха, а тя не позвъни отново…
Самолетът започна да рулира към терминала. Вивиан стана, смъкна сака си от мястото за багаж над креслото и се придвижи към изхода.
Опита да открие Аби у дома, но там никой не вдигаше. А по време на полета си даде сметка, че всъщност не знаеше откъде се обажда младата жена. Връзката беше прекъснала прекалено бързо…
Слезе по стълбичката, метна сака на гръб и се насочи към терминала. Стресна я огромната тълпа, събрала се оттатък портала. Бяха предимно тийнейджъри. Над главите им се полюшваха разноцветни балони, в ръцете си държаха плакати. „Добре дошъл у дома, Дейв! Браво на героя…“ Нямаше представа кой е този Дейв, но посрещането му беше изключително топло. Виковете и ръкоплясканията я накараха да се обърне. От ескалатора, точно зад нея, се появи висок младеж със зачервено лице и широка усмивка на уста. Тълпата се юрна да докосне любимият си Дейв и Вивиан се оказа буквално погълната от нея.
„Да ги вземат дяволите тези хлапета!“, въздъхна тя и започна да си пробива път сред балони и широки усмивки. Наложи й се да употреби няколко хватки от американския футбол, за да се освободи. Тълпата най-сетне остана зад гърба й, но тя беше набрала такава инерция, че почти се блъсна в един мъж, който стоеше неподвижно и наблюдаваше суматохата. Промърмори някакво извинение и се отдалечи. Едва след няколко крачки осъзна, че мъжът не проговори нито дума в отговор.
Отби се в тоалетната. Бъркотията от посрещането на Дейв се отрази пряко на пикочния й мехур. Облекчи се в първата свободна кабинка и побърза да излезе навън.
Мъжът, в когото почти се беше блъснала, стоеше пред магазина за сувенири срещу тоалетната и четеше вестник. Вивиан го позна по вдигнатата яка на шлифера.
Обърна му гръб и се насочи към мястото за получаване на багажа. Докато прекосяваше широката зала на терминала, изпъстрена с гишета на различните авиокомпании, умът й най-сетне започна да работи. Защо този човек чакаше пред портала за пристигащи пътници? Защо е сам, след като е логично да се допусне, че посреща някого?
Спря пред един вестникарски щанд, взе някакво списание и го понесе към касата. Жената зад щанда маркира покупката, а тя се обърна и хвърли един небрежен поглед зад гърба си.
Мъжът се беше спрял пред някакъв машина за автоматично издаване на застрахователни полици и се правеше, че чете упътването.
„Окей, Чао, този тип те следи, рече си тя. Може би става въпрос за любов от пръв поглед. Може би те е зърнал сред тълпата и е решил, че ти си жената на живота му…“
Извади пари да плати списанието и усети как сърцето й ускорява ритъма си. „Разсъждавай! Защо може да те следи този тип?“
Отговорът беше лесен — телефонното обаждане на Аби. Ако някой е подслушвал, той ще знае, че Вивиан пристига от Бърлингтън с полета в шест следобед. Спомни си, че малко преди да ги прекъснат, в слушалката се разнесе меко изщракване.
Реши да остане известно време пред вестникарския щанд. Вземаше някоя книга с меки корици, разлистваше я, после я оставяше и вземаше друга. Съобрази, че този човек едва ли носи оръжие, тъй като влизането в тази зала ставаше след задължителна проверка с металотърсач. Следователно докато е тук, ще бъде в сравнителна безопасност.