Предпазливо вдигна глава и надникна иззад щанда.
Мъжът беше изчезнал.
Направи няколко крачки встрани и се огледа. Мъжът не се виждаше никъде.
„Побъркала си се, скъпа, рече си тя. Никой не те следи.“
Продължи да крачи напред. Мина покрай кабинката на охраната и започна да слиза по стълбите към въртележката за багажа.
Куфарите от Бърлингтън тъкмо излизаха. Бързо зърна червеният си „самсонайт“, който се плъзна по рампата. Понечи да съкрати пътя до него, но в същия момент зърна човека с шлифера. Разтворил вестник пред лицето си, той стоеше на крачка от изхода.
Отмести поглед, сърцето се качи в гърлото й. Тоя тип очевидно я чакаше да си вземе багажа и да излезе навън, в нощта…
Червеният „самсонайт“ направи един кръг по въртележката. Вивиан се пое дъх и започна да си пробива път сред хората, които чакаха появата на багажа си. Куфарът бавно се плъзна край нея, но тя не го вдигна, а тръгна редом с него. Когато тълпата я скри от погледа на онзи с шлифера, тя пусна сака на пода и хукна да бяга.
Пред очите й се появиха други две въртележки, в момента празни. Профуча покрай тях и се насочи към изхода в дъното.
Изскочи навън, вятърът я блъсна в лицето. Някаква суматоха зад гърба й я накара да се обърне. Мъжът с шлифера току-що беше изскочил от съседния изход, последван от още един. Този, новият, посочи с пръст към нея и извика нещо на непознат език.
Вивиан се обърна и хукна да бяга. Непознатите я последваха. Не беше нужно да се обръща, за да го разбере. Зад гърба й изтрополи съборен багаж, последван от гневните викове на някакъв носач…
После се разнесе едно приглушено „пук“ и нещо разроши косата й.
Куршум!
Сърцето й прескочи един такт. Дробовете й се напълниха с въздух, който вонеше на изгорели дизелови газове.
Пред очите й се появи някаква врата. Тя промени посоката на бягството си, блъсна я и хукна към близките ескалатори. Подвижните стъпала се движеха в обратна посока, но тя пое нагоре, прескачайки ги по две наведнъж. В момента, в който най-сетне стигна горното ниво, се разнесе още едно приглушено пукане. Този път нещо я парна в слепоочието, по шията й протече топла и лепкава течност.
Точно пред нея беше гишето на „Американ Еърлайнс“, пред което се беше събрала малка опашка от пътници.
Зад гърба й се разнесе тежък тропот, някой изкрещя нещо на непознат език.
Вивиан се стрелна към гишето, плъзна се покрай някакъв мъж с количка за багаж и скочи напред. Инерцията й беше толкова голяма, че тялото й се претърколи оттатък и падна на крачка от гумената лента за вече претеглените куфари, която бавно се движеше.
Вдигна глава и срещна смаяните погледи на четиримата униформени служители.
Изправи се на треперещите си нозе и предпазливо надникна над ръба на гишето. Видя само смаяните лица на пътниците. Мъжът с шлифера и съучастникът му бяха изчезнали.
Обърна се към униформените служители, които продължаваха да я гледат смаяно, неспособни да произнесат нито дума.
— Добре де, няма ли да извикате охраната? — рече тя.
Едно от момичетата зад гишето бавно посегна към телефона.
— Не е зле да наберете и 911 — добави Вивиан.
Един тъмен мерцедес изскочи иззад ъгъла и бавно спря пред телефонната кабина. На слабата светлина се очерта профилът на шофьора и Аби изпусна една въздишка на облекчение. Беше Тарасоф.
Блъсна вратичката на кабината и изтича към колата.
— Слава богу, че дойдохте!
— Сигурно сте премръзнала — рече хирургът. — Палтото ми е на задната седалка, наметнете се…
— Тръгвайте, моля ви! Да се махаме оттук!
Тарасоф даде газ, а тя нервно се извърна назад. Улицата отвъд стъклото беше пуста.
— Има ли някой след нас? — попита той.
— Не. Мисля, че всичко е наред.
От устата на възрастния мъж излетя колеблива въздишка.
— Не ме бива в тези неща… Не обичам дори криминалните филми…
— Всичко е наред — успокои го Аби. — Карайте към полицията, а оттам ще звъннем на Вивиан…
Тарасоф кимна и хвърли поглед в огледалцето за обратно виждане.
— Струва ми се, че видях някаква кола — промърмори той.