— Какво? — рязко се извърна Аби.
— Ще завия тук и ще видим какво ще стане…
— Добре. Аз ще гледам назад.
Мерцедесът се плъзна в пресечката. Аби напрягаше взор, но след тях нямаше никой. Обърна се едва когато Тарасоф намали скоростта.
— Какво става?
— Нищо — отвърна хирургът и изключи фаровете.
— Но какво правите?… — извика Аби, забелязала как Тарасоф натиска бутона за отключване.
Вратата й рязко се отвори, вятърът нахлу в купето. Чифт силни ръце я измъкнаха навън. Падналата над челото коса й пречеше да вижда. Започна да се бори, но нападателите бяха двама здрави мъже. Извиха ръцете й на гърба и здраво ги вързаха. Устата й беше затворена със здрава лепенка. После я вдигнаха на ръце и я хвърлиха в багажника на някаква кола, която чакаше наблизо с изключени светлини.
Капакът се затръшна над главата й, настъпи непрогледен мрак.
Колата потегли.
Претърколи се по гръб и започна да рита капака на багажника. Престана едва когато стъпалата я заболяха, а бедрата й изгубиха всякаква чувствителност. Никой не я чуваше.
Изтощена до крайност, тя се сви на кълбо и направи опит да разсъждава.
Тарасоф! По какъв начин е замесен този човек?
Парченцата на пъзела бавно започнаха да се подреждат. Свита в багажника на похитителите, тя най-сетне разбра как стоят нещата. Тарасоф е ръководител на един от най-добрите трансплантационни екипи на Източното крайбрежие. Репутацията му привлича безнадеждно болни пациенти от цял свят. Пациенти, които имат финансовата възможност да изберат всеки хирург, когото пожелаят. Те искат най-доброто и са готови да платят.
Но това, което не могат да купят с парите си, което системата не им позволява да купят, е едно: животът. За да бъдат живи, на тях им трябват сърца. Човешки сърца.
Това е стоката, която доставя екипът на „Бейсайд“. Спомни си какво беше казал Тарасоф при един от разговорите им: „Аз постоянно изпращам пациенти на «Бейсайд»…“.
Той е посредникът на „Бейсайд“. Той е човекът, който извършва тестовете за имунна съвместимост.
Колата намали скоростта си и зави. Гумите заскърцаха върху чакъл, после спряха. До слуха й достигна далечния грохот на реактивни двигатели и тя веднага разбра къде се намират.
Капакът на багажника отскочи. Измъкнаха я навън. Въздухът миришеше на море и газьол. Помъкнаха я по бетонния кей, после стъпиха на железен трап. Приглушени от лепенката, писъците й потънаха в грохота на излитащ над главите им самолет. За миг успя да зърне очертанията на корабната палуба, после я тикнаха в някакъв тъмен тунел и започнаха да слизат по метални стъпала. Едно ниво, второ…
Проскърца врата. Блъснаха я в някакво тъмно помещение. Извитите зад гърба ръце не можеха да й помогнат при падането. Брадичката й влезе в болезнено съприкосновение с металния под. Ударът беше толкова жесток, че тя не издаде дори звук. Болката в главата й беше ужасна.
Навън се разнесе тропот на крака, после до ушите й долетя приглушеният глас на Тарасоф:
— Все пак ще спечелим нещо… Махнете й лепенката, защото може да се задуши…
Аби се претърколи по гръб и направи опит да фокусира зрението си. Силуетът на Тарасоф смътно се очертаваше в рамката на отворената врата. Един от мъжете с него се наведе и рязко дръпна лепенката от устата й.
— Защо? — прошепна тя, все още зашеметена от болката. — Защо?!
Силуетът леко сви рамене, сякаш въпросът й нямаше никакво значение. Другите двама се обърнаха и излязоха, готови да заключат металната врата.
— За пари ли го вършите? — изкрещя тя. — Парите ли са причина за тези ужаси?!
— Парите не означават нищо, ако не могат да ти купят това, от което се нуждаеш — отвърна Тарасоф.
— Например сърце?
— Например животът на детето ти… Собственият ти живот… Животът на близките ти… Сестра, брат… Вие знаете това по-добре от всички, доктор Диматео… Отдавна сме в течение на инцидента, отнел живота на малкия Пийт. Бил е само на десет годинки, нали? Каква трагедия! Я ми кажете, не бихте ли дала всичко, за да го спасите?
Тя не отговори.
— Нямаше ли да дадете всичко? Да направите всичко?
Да, отвърна безгласно тя. В това нямаше никакво съмнение.
Да!
— Представете си, че вашата дъщеря умира — продължи Тарасоф. — Разполагате с купища пари, но тя трябва да си чака реда. След разни алкохолици и наркомани, след цял куп малоумни, които тъй и тъй не знаят какво да правят с живота си. След разни лентяи, които не са работили дори един ден! — Помълча малко, после добави: — Хайде, представете си всичко това!