После вратата се затръшна и резето от външната й страна пронизително изскърца.
Аби остана да лежи в непрогледен мрак. Стъпките на тримата мъже заглъхнаха по посока на палубата над главата й. Тресна метален капак, после всичко утихна. До слуха й долиташе само свиренето на вятъра, примесено с тежкото проскърцване на корабния корпус.
Представете си!
Затвори очи и направи опит да не мисли за Пийт. Но той вече се беше изправил пред нея, облечен в новичката си униформа на скаут. Спомни си какво й беше казал, когато навърши пет — че Аби е единствената жена на света, за която иска да се ожени. А тя си беше замълчала, защото не искаше да го разочарова с информацията, че не може да се ожени за собствената си сестра…
„Какво бих направила да те спася?“, безмълвно го попита тя. „Всичко! Абсолютно всичко!“
Нещо прошумоля близо до нея.
Замръзнала на място, Аби напрегна слух. Шумоленето се повтори.
Плъхове!
Тялото й рязко се завъртя. Успя да се изправи на колене с цената на неимоверни усилия. Не виждаше абсолютно нищо, но ясно си представяше огромните гризачи, които шетат наоколо. Напрегна мускули и бавно започна да се изправя. В крайна сметка успя, стегна бедра и опря гръб на металната стена.
Разнесе се меко щракане. Над главата й светна електрическа крушка и тя неволно отскочи.
Оказа се, че шумоленето в мрака е предизвикано не от плъхове, а от едно момче.
Гледаха се втренчено, без да произнесат нито дума. Момчето стоеше напълно неподвижно, но в очите му се таеше страх. Крачетата му под късите панталонки бяха стегнати и сякаш готови за бягство. Само дето нямаше къде…
Беше някъде около десетгодишно, много бледо, с платиненоруса коса, която изглеждаше бяла под светлината на лампата. На бузата му имаше синкаво петно, сякаш някой го беше изцапал. Но след кратко взиране Аби разбра, че това е посинял оток от удар и в гърдите й потрепна гняв. Очите му, потънали дълбоко в орбитите си, също изглеждаха като две дълбоки рани…
Направи крачка към него, но момчето уплашено се дръпна.
— Няма да ти направя нищо лошо — прошепна успокоително тя. — Искам само да си поговорим…
На бледото челце се появиха недоумяващи бръчици, русата глава се поклати.
— Обещавам — рече Аби.
Момчето каза нещо, което тя не успя да разбере. Беше неин ред да поклати глава.
Размениха си погледи, изпълнени с недоумение.
После очите им едновременно се извърнаха нагоре. Двигателите на кораба забуботиха.
Аби замръзна на място и напрегна слух. Отвън долиташе дрънчене на тежки вериги и скърцане на хидравлика. Миг по-късно корпусът потръпна и започна да се люлее. Бяха вдигнали котва и напускаха пристанището.
„Няма къде да избягам, дори и да се измъкна от тази дупка!“
Погледът й потъмня от отчаяние.
Момчето беше престанало да обръща внимание на моторите и гледаше към нея. После се промъкна между тялото й и металната стена и сведе поглед към вързаните й ръце. Очите му бавно се сведоха надолу. Едва сега Аби забеляза, че лявата му ръка е обезобразена и от ръкава на ризата му стърчи само чуканче. Момчето я погледа известно време, после каза нещо.
— Не те разбирам — поклати глава Аби.
Момчето повтори думите си, в гласа му се долови нещо като нетърпение. Защо не може да го разбере? Какво й става?
Аби мълчаливо поклати глава.
Известно време мълчаха и смутено се гледаха. После момчето вирна брадичка и Аби разбра, че е стигнало до някакво решение. Мина зад нея и улови със здравата си ръка въжетата, с които бяха стегнати китките й. Но възелът се оказа прекалено стегнат. Момчето се отпусна на колене и го захапа. Аби усети топлия му дъх върху кожата си. Голата крушка над главите им ритмично се поклащаше, а момчето започна да дъвче възела. Едно малко, но изпълнено с решителност мишле…
— Съжалявам, но времето за свиждане изтече — каза сестрата. — Хей, какво правите? Не можете да влизате тук!
Кацка и Вивиан изобщо не намалиха ход и решително се насочиха към стая 621.
— Къде е Аби? — изправи се на прага Кацка.
Колин Уетиг се извърна към тях, огледа ги и рече:
— Доктор Диматео изчезна.
— Обещахте, че ще я държите под наблюдение! Лично ме уверихте, че няма да й се случи нищо лошо!