— Държах я под наблюдение — отвърна Уетиг. — Никой не е влизал при нея без изричното ми разрешение.
— Тогава какво е станало с нея?
— Този въпрос трябва да го зададете на доктор Диматео.
Кацка се вбеси от безстрастния глас и спокойния поглед на Генерала. Нима този човек никога не губи самообладание? После изведнъж разбра, че между поведението на доктор Уетиг и неговото собствено има ужасна прилика. Това откритие го накара да се стресне.
— Тя беше под вашите грижи, докторе — овладя се той. — Какво сте направили с нея?
— Вашите намеци никак не ми харесват! — сбърчи вежди Уетиг.
На два скока Кацка прекоси стаята, сграбчи реверите на хирурга и го прикова към стената.
— Мамка ти! — изхриптя той. — Къде си я отвел?!
В сините очи на Уетиг за пръв път се мярна нещо като страх.
— Вече ви казах, че не знам къде е! — извика той. — В шест и половина сестрите се обадиха да ми съобщят, че е изчезнала. Алармирахме охраната, която претърси болницата, но от Диматео нямаше следа!
— Но ти знаеш къде е, нали?
Уетиг поклати глава.
— Знаеш! — отново го разтърси Кацка.
— Не знам! — изхриптя хирургът и лицето му започна да почервенява от недостиг на кислород.
— Спрете! — извика Вивиан и скочи между тях. — Кацка, не виждаш ли, че ще го удушиш?
Детективът рязко разхлаби хватката си. Възрастният лекар се облегна на стената и пое дълбоко дъх.
— Мислех, че в нейното състояние ще е най-добре да остане в болницата… — промърмори той и разтърка шията си.
Кацка смаяно гледаше червената черта, появила се между кожата и яката на бялата престилка — ярко свидетелство за невъздържаното му поведение.
— Изобщо не ми мина през ума, че може да казва истината — прошепна след известно време Уетиг, после извади лист хартия от джоба на престилката си и го подаде на Вивиан. — Сестрите току-що го донесоха…
— Какво е това? — попита Кацка.
— Алкохолната проба на Аби — намръщи се Вивиан. — Но тук пише, че нивото на алкохол в кръвта й е нула!
— Днес следобед реших да й направя нова проба, като я изпратя за анализ във външна лаборатория — поясни Уетиг. — Тя продължаваше да твърди, че не е пила… Помислих си, че ще сломя упорството й, като й покажа заключенията на независима лаборатория…
— Този резултат идва отвън, така ли?
— Да — кимна Уетиг. — От лаборатория, която няма нищо общо с „Бейсайд“.
— Но на мен казахте, че нивото на алкохол в кръвта й е било две цяло и едно промила…
— Такива бяха резултатите от пробата в „Бейсайд“, направена в четири часа сутринта.
— Процесът на разлагане на алкохола в кръвта трае между два и четиринадесет часа — намеси се Вивиан. — Ако в четири сутринта е имала толкова високи показатели, тази проба би трябвало да покаже някакви следи…
— Но това не става, нали? — изгледа я Кацка. — В кръвта й няма дори следа от алкохол!
— Или черният й дроб е извънредно активен, или в „Бейсайд“ са допуснали грешка — промърмори Уетиг.
— Така ли наричате всичко това? — втренчи се в него Кацка. — Грешка?
Уетиг не отговори. Лицето му беше уморено и състарено. Тялото му тежко се отпусна на неоправеното легло.
— Не разбрах… — промърмори той. — Или по-скоро не исках да мисля за подобна възможност…
— Че Аби казва истината, нали? — тихо подхвърли Вивиан.
— Мили боже! — поклати глава Генерала. — Ако това е истината, тази болница трябва да бъде затворена!
Кацка усети погледа на Вивиан и се извърна към нея.
— Още ли се съмняваш? — тихо попита тя.
Момчето спеше от часове. Отпуснато в прегръдката й, то дишаше леко, а дъхът му затопляше бузата й. Лежеше с разперени ръце и крака — така, както спят спокойните и лишени от грижи деца. Отначало трепереше, но после се отпусна. Аби разтри слабичките му, изненадващо студени крака, които приличаха на изсъхнали пръчки. Сетне то заспа, от тялото му започна да се излъчва характерната за децата топлина.
Тя също задряма.
Когато се събуди, откри, че вятърът се е усилил. Корабът тежко се люшкаше, голата крушка на тавана заплашваше всеки момент да се счупи.
Момчето проскимтя и се размърда в ръцете й. Има нещо трогателно в миризмата, която излъчват малките момченца, помисли си тя. Прилича на затоплена от слънцето трева… Спомни си за Пийт, който обичаше да спи сгушен в рамото й на задната седалка на колата. Баща им въртеше волана, а те седяха притихнали отзад… В продължение на много километри Аби усещаше ударите на мъничкото сърце. Също като сърцето на това момченце, което пърхаше в мършавите му гърди.