— Охлюв!
Обърна се и видя, че Лундкуист размахва мобифона.
— Кой е?
— Бреговата охрана. Осигурили са ни хеликоптер…
По трапа се разнесе тропот от подковани обувки.
Аби рязко вдигна глава. Яков продължаваше да спи в скута й. „Сърцето ми блъска толкова силно, че положително ще го събуди“, рече си тя.
Вратата рязко се отвори. На прага се изправи Тарасоф, зад него се виждаха намръщените лица на двамата му придружители.
— Да вървим — изръмжа той.
— Къде?
— На малка разходка. — Очите на хирурга се изместиха върху спящото момче. — Събудете го, той също ще дойде…
— Не! — стисна го в прегръдките си Аби. — Не закачайте момчето!
— То ни трябва!
— За какво?
— Кръвта му е АБ-положителна. А в момента имаме нужда именно от тази кръвна група…
Очите й се заковаха в лицето на Тарасоф. После се сведоха към спящото в ръцете й момче. „Нина Вос, изведнъж си спомни тя. Нейната кръвна група е АБ-положителна!“
Единият от мъжете пристъпи напред, хвана ръката й и рязко я дръпна. Момчето падна на пода, отвори очи и объркано примигна. Втората горила влезе в каютата, срита го и изръмжа някаква команда на руски.
Момчето сънливо се изправи на крака.
Тарасоф вървеше пръв. Прекосиха един слабо осветен коридор, отвориха някакъв залостен люк и продължиха нагоре. Пред тях се появи боядисана в синьо врата. Тарасоф се насочи към нея, трапът леко пружинираше под тежестта на тялото му.
Изведнъж момчето се изтръгна с рязко движение от пазачите си и хукна обратно. Единият от мъжете успя да го хване за ризата, но Яков светкавично се завъртя и заби зъби в ръката му. Мъжът изрева от болка, вдигна свободната си ръка и нанесе тежък плесник в лицето му.
Ударът беше толкова силен, че Яков отлетя няколко крачки назад и се просна по гръб.
— Престанете! — изкрещя Аби.
Мъжът сграбчи Яков за ризата и го изправи на крака. Вторият плесник го отправи право в обятията на Аби. Момчето се вкопчи в нея, заби нос в рамото и й захлипа. Грубиянинът пристъпи напред с очевидното намерение да ги раздели.
— Стой по-далеч от него, да те вземат мътните! — изкрещя извън себе си Аби.
Яков трепереше в прегръдката й, устните му шепнеха неразбираеми слова.
— Тук съм, миличък, не се страхувай! — целуна го по косата Аби. — Аз съм тук!
Момчето вдигна глава. В очите му се четеше ужас. „Той знае какво ще ни се случи“, помисли си Аби.
Силен тласък отзад я принуди да направи крачка по посока на синята врата.
Изведнъж се озоваха в друг свят.
Коридорът беше облицован с дърво, подът беше покрит със светъл линолеум. Над главите им светеха лампи с красиви абажури. Стъпките им заехтяха по металната стълба, от която се излизаше в друг коридор. В дъното имаше широка двойна врата.
Момчето започна да трепери още по-силно и изведнъж й натежа. Аби го пусна да стъпи на земята и повдигна брадичката му. В погледа, който си размениха, имаше всичко — разбиране, общуване, съчувствие към съдбата на другия. Стисна ръката на Яков и го поведе към широката врата. Горилите ги обградиха отпред и отзад, а Тарасоф водеше шествието. Спря пред вратата и бръкна в джоба си за ключовете. Аби прехвърли тежестта си напред и стегна мускули. Вече беше пуснала ръката на момчето.
Тарасоф бутна вратата, зад която блеснаха бели стени.
Аби полетя напред. Рамото й потъна в гърба на горилата, той от своя страна политна към доктора и го събори на прага.
— Мръсни копелета! — изкрещя тя. — Мръсни, гадни копелета!
Мъжът отзад направи опит да извие ръцете й. Но тя му се изплъзна, обърна се и му нанесе страхотен удар в лицето. С крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Беше Яков, който се стрелна обратно и изчезна зад ъгъла. Мъжът отпред се изправи и й налетя от другата страна. Двамата я сграбчиха едновременно и я понесоха на ръце към бялата стая.
— Дръжте я здраво! — извика Тарасоф.
— Момчето…
— Оставете момчето! То няма къде да избяга. Дайте я тук, на масата!
— Но тя не иска да стои мирно!
— Мръсни копелета! — фучеше Аби и бясно риташе с крака.
Тарасоф започна да рови из някакви шкафчета.
— Дайте ми ръката й! — остро заповяда той. — Трябва да й бия една инжекция!