Светлините изведнъж примигнаха, лампите над операционната маса почти изгаснаха.
— Какво става? — вдигна глава Ходъл.
Прожекторите бързо се стабилизираха, светлината им стана силна и равномерна.
— Някакво временно смущение — успокоително промърмори Тарасоф. — Чувам бръмченето на генератора, значи всичко е наред…
— Не бих казал, че сте осигурили нормални условия за работа — недоволно промърмори Ходъл. — Корабът се клати, осветлението е нестабилно…
— Това е временно — успокои го Тарасоф. — Само след няколко дни ще разполагаме с ново помещение, което ще замести напълно операционната в „Еймити“… — Главата му кимна към пациентката: — Продължавайте, моля!
Скалпелът в ръката на Ходъл колебливо потрепна. Като гръден хирург той нямаше достатъчно опит в отстраняването на черен дроб. Беше присъствал на такива операции, разбира се, но само като асистент. Може би ще му трябват известни указания…
А може би е започнал да осъзнава това, което върши.
— Има ли някакъв проблем? — внимателно го погледна Тарасоф.
— Не — преглътна Марк, понечи да започне отделянето на органа, но видя треперенето на ръката си и се отказа. Отстъпи крачка назад и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.
— Не разполагаме с много време, доктор Ходъл — предупредително се обади Тарасоф. — Чака ни и друг донор…
— Тук… Тук не е ли малко топло?
— Не усещам подобно нещо. Моля, продължавайте!
Ходъл кимна, стисна скалпела и решително се наведе над масата. После изведнъж замръзна на мястото си.
Тарасоф чу как вратата зад гърба му се отваря.
Заковал поглед право пред себе си, Марк вдигна скалпела.
Куршумът го улучи право в лицето, главата му рязко се отметна назад. Кръв и хрущяли се посипаха по операционната маса.
Тарасоф рязко се обърна. Пред очите му се мярна русата коса на момчето и бялото като вар лице.
Пистолетът отново изгърмя.
Този път не улучи. Куршумът пръсна шкафчето с лекарствата, по пода се посипаха стъкла.
Анестезиологът се шмугна зад кислородния апарат.
Тарасоф направи крачка назад, очите му не се отделяха от дулото на пистолета. Беше оръжието на Григорий — мощно и сигурно, но достатъчно леко, за да бъде използвано от дете. Но ръката, която го държеше, трепереше прекалено силно, за да произведе точен изстрел. „Той все пак е само дете“, помисли си Тарасоф. Едно уплашено дете, което не знае накъде да насочи оръжието…
Извърна поглед към подноса на помощната масичка и видя спринцовката със сукцинилхолин. Беше наполовина пълна, съдържанието й беше предостатъчно за укротяването на едно дете. Тарасоф прекрачи трупа на Ходъл и предпазливо се насочи натам. Внимаваше да не нагази в локвата кръв, която се беше образувала около главата на хирурга. Но дулото рязко се насочи в гърдите му и той беше принуден да спре.
Момчето плачеше. Въздухът излиташе от гърдите му на неравни тласъци.
— Всичко е наред — успокоително промърмори Тарасоф. — Няма от какво да се страхуваш. Аз помагам на приятелката ти да оздравее… Тя е много болна, не знаеш ли? Има нужда от доктор…
Погледът на момчето се насочи към жената на масата. Направи крачка напред, после втора… Дъхът му изведнъж се превърна в тънък, протяжен вой. Не видя как анестезиологът се промъква зад него и хуква към изхода. Не чу и приближаващото се буботене на хеликоптера, който идваше да отнесе поредната си плячка…
Тарасоф взе спринцовката от подноса и бавно пристъпи към масата.
Във воя на момчето имаше нещо животинско, пропито с мрачно отчаяние.
Тарасоф вдигна спринцовката.
В същия миг момчето се обърна и го погледна. В очите му нямаше страх, а бесен гняв. Пистолетът на Григорий се насочи в гърдите на доктора.
Разнесе се изстрел.
Двадесет и шеста глава
Момчето отказваше да напусне леглото й. Залепи се за него в момента, в който я изкараха от операционната и я прехвърлиха в хирургическата реанимация. Един малък и блед призрак, който не искаше да си отиде. На два пъти сестрите го хващаха за ръката и го извеждаха навън, на два пъти момчето се връщаше. Седеше до леглото, вкопчило се в металната преграда и не отделяше поглед от лицето й. Мълчаливо я молеше да се пробуди. Добре поне, че истерията го беше напуснала. Кацка го откри на борда на онзи кораб, прегърнал окървавеното тяло на Аби върху операционната маса. Не разбра нито дума от това, което казваше хълцащото момче, но ясно усети отчаянието му…