— Ваше е, доктор Диматео — промърмори хирургът. — Вие ще го качите в линейката, а аз ще ви следвам с моята кола.
Аби грабна куфарчето и се втурна към вратата.
— По-полека, да не го изпуснеш! — долетя зад гърба й гласът на Вивиан.
Пета глава
„Животът на Джош О’Дей е в ръцете ми, при това в буквалния смисъл на думата!“, каза си Аби, притиснала охладителя в скута си. Както винаги тежък в обедните часове, бостънският трафик покорно се отдръпваше пред воя на сирената и мигащите светлини върху покрива на линейката. Това беше първото придвижване с подобно превозно средство през живота й. При други обстоятелства сигурно би изпитала удоволствие от факта, че местните шофьори — най-големите грубияни на света! — покорно им правят път. Но в момента беше твърде погълната от товара в скута си, имаше чувството, че всяка отминаваща секунда отнема капка кръв от безпомощното тяло на Джош О’Дей.
— Жив орган ли носите, докторке? — попита шофьорът Г. Фурило — както пишеше на пластмасовата карта, окачена на ревера му.
— Сърце — кимна Аби. — Хубаво и здраво сърце…
— На кого ще го присаждате?
— На едно седемнадесетгодишно момче.
Фурило насочи линейката към процепа между колите пред себе си, дългите му ръце въртяха волана свободно, с някаква особена грациозност.
— Веднъж пренасях бъбреци от летището — рече той. — Но за пръв ми се случва да возя сърце…
— И на мен — призна Аби.
— Няма му нищо горе-долу към пет часа, нали?
— Да, горе-долу толкова…
Фурило я стрелна с поглед, на лицето му се появи широка усмивка.
— Значи ще имате четири часа и половина в резерв, след като ви закарам там!
— Не се притеснявам толкова за сърцето, колкото за момчето, на което трябва да го присадим — поясни Аби. — Било много зле — това беше последното, което чух, преди да тръгна…
Фурило свъси вежди и отправи преценяващ поглед към трафика около тях.
— Почти сме стигнали — промърмори той. — Още най-много пет минути…
В същия момент пропука радиостанцията.
— Кола 23 — прозвуча женски глас. — Кола 23, обади се на „Бейсайд“!
Шофьорът откачи микрофона от стойката му.
— Кола 23, Фурило слуша…
— Двайсет и три, веднага се върнете в Спешното отделение на болницата!
— Невъзможно! Транспортирам жив орган до „Масачузетс Дженерал“! Чувате ли ме? В момента пътувам към „Дженерал“!
— Двадесет и три, имате заповед веднага да се върнете в „Бейсайд“!
— Защо не потърсите друга линейка, „Бейсайд“? Повтарям, пренасяме жив орган…
— Заповедта е за кола 23! — отсече гласът. — Върнете се незабавно!
— Кой е издал тази заповед?
— Лично доктор Арън Ливай. Не продължавайте към „Дженерал“, а веднага се върнете обратно!
Фурило се извърна към Аби, в очите му имаше недоумение.
— Какво става, по дяволите?
„Разбрали са, изтръпна Аби. О, боже, разбрали са! И се опитват да ни спрат!“
Сведе очи към сандъчето със сърцето на Карен Терио. Помисли си за всичките месеци и години живот, които чакат едно седемнадесетгодишно момче.
— Продължавай! — тръсна глава тя. — Никакво връщане!
— Какво?!
— Казах продължавай!
— Но те ми заповядват да…
— Кола 23, тук „Бейсайд“! — прекъсна го гласът по радиостанцията. — Моля, отговорете…
— Закарай ме до „Масачузетс Дженерал“! — остро рече Аби. — Хайде, направи го!
Фурило погледна към радиостанцията.
— Исусе Христе! — колебливо промърмори той. — Не знам дали…
— Тогава спри да сляза! — отсече Аби. — Дотам мога да стигна и пеша!
Колебанието на Фурило продължи само секунда.
— Я майната ти! — изръмжа той по посока на радиостанцията и здраво стъпи на газта.
На платформата за линейки ги очакваше сестра в зелен комбинезон. Аби внимателно стъпи на бетона, придържайки куфарчето с две ръце.
— От „Бейсайд“ ли идвате? — напрегнато попита сестрата.
— Нося сърцето — кимна младата лекарка.
— Последвайте ме!
Аби се извърна, махна на Фурило за сбогом и забърза към вътрешността на спешното отделение. От двете й страни се точеха вратите на различните кабинети, пред някои от които чакаха хора. Влязоха в един от асансьорите, сестрата извади ключа за спешни случаи и го пъхна в процепа.
— Как е момчето? — попита Аби.