— Вивиан е знаела какво прави, за да го изпрати именно на вас — отвърна с усмивка Аби.
— Тя винаги знае какво прави! — засмя се хирургът. — Още като студентка си беше такава…
— Но работи много добре — рече Аби. — Не съм виждала по-добър старши практикант от нея…
— А вие участвате в учебно хирургическата програма на „Бейсайд“, така ли?
— Да — кимна Аби и отпи глътка горещо кафе. — Втора година…
— Това е добре. Жените в нашата професия са малко, остриетата размахват предимно мъжкари… А повечето от тях, както вероятно знаете, умират от желание да режат и шият!
— В устата на хирург като вас подобни думи звучат странно — изненадано го погледна Аби.
Тарасоф хвърли кос поглед към струпалите се пред кафемашината лекари и заговорнически понижи глас:
— Малко богохулство никога не е излишно, нали?
Аби допи чашата си и хвърли поглед към стенния часовник.
— Трябва да се връщам в „Бейсайд“ — въздъхна тя. — Май не биваше да оставам по време на операцията, но се радвам, че го сторих… — На лицето й се появи топла усмивка: — Благодаря ви, доктор Тарасоф… Радвам се, че спасихте живота на това момче!
— Аз съм само водопроводчик, доктор Диматео — разтърси ръката й той. — Едва ли щях да направя нещо без резервната част, която ми доставихте!
Малко след седем таксито я стовари пред главния вход на „Бейсайд“. Чу името си по радиоуредбата в момента, в който влезе във фоайето и това я накара да се насочи към телефонния апарат на стената.
— Ало, обажда се доктор Диматео…
— Докторе, търсим ви от часове!
Гласът на дежурната телефонистка звучеше загрижено.
— Оставих пейджъра си на Вивиан Чао, която би трябвало да ме замести — поясни Аби.
— Вашият пейджър е тук, пред мен. А ви търсим по молба на господин Пар…
— Джеръмая Пар? — учуди се Аби.
— Вътрешният му телефон е пет шест шест, набира се чрез номератора на администрацията.
— Но дали още е тук? Вече минава седем…
— Преди пет минути беше тук.
Аби остави слушалката. Сърцето й се сви от неприятно предчувствие. Президентът на болницата Джеръмая Пар е администратор, а не лекар. Тя го беше виждала само веднъж, по време на пикника, организиран за новопостъпилите лекари в „Бейсайд“. Стиснаха си ръцете, размениха си любезности, после Пар се прехвърли на следващите. От този мимолетен контакт остана с впечатлението, че Пар е невъзмутим и самоуверен тип, който има вкус към добре ушитите костюми.
Разбира се, беше го виждала и след пикника. На няколко пъти си кимаха, разминавайки се по болничните коридори, но той едва ли беше запомнил името й. А сега я търси по пейджъра, при това в седем вечерта!
„Лошо, рече си с въздишка Аби. Много лошо!“
Вдигна слушалката и набра домашния телефон на Вивиан. Искаше да разбере какво става, преди да се изправи пред Пар.
Но насреща не вдигна никой.
Безпокойството й се усили. „Явно ще си носим последиците за вземането на самостоятелно решение, унило си рече тя. Но как е възможно това. Нали спасихме един млад живот?!“
Взе асансьора за втория етаж, сърцето й ускори ритъма си.
Административното крило беше слабо осветено от редицата луминесцентни тела, окачени по тавана на дългия коридор. Подът беше покрит с дебела пътека, която поглъщаше шума от стъпките й. Канцелариите от двете страни на коридора бяха тъмни, стаята на секретарките — празна. Но под тапицираната врата в дъното на коридора се процеждаше тънка ивица светлина. В заседателната зала имаше хора.
Аби се спря пред нея и тихо почука.
Вратата рязко се отвори и на прага се изправи високата фигура на Джеръмая Пар. Светлината идваше отзад и Аби не успя да разгадае изражението на лицето му. Зад гърба му, настанени около голямата заседателна маса, имаше пет-шест мъже. Бил Арчър, Марк, Мохандас… Все членове на трансплантационния екип.
— Доктор Диматео — хладно рече Пар.
— Съжалявам, но едва сега разбрах, че сте ме търсили — погледна го право в очите Аби. — Бях извън болницата…
— Знаем къде сте била — все така хладно отвърна Пар и излезе в коридора.
Марк скочи на крака и го последва. Арчър стана и затръшна открехнатата врата.
— Елате в кабинета ми — промърмори Пар, изчака ги да влязат и силно блъсна вратата зад тях. — Давате ли си сметка какво сте направили? Имате ли изобщо някаква идея за това?