— По-добре излез — тихо промърмори той.
— Бих искала да поговоря с него, да му обясня за…
— В момента е по-добре да напуснеш интензивното! — настоя Арън.
Тя хвърли поглед към Вос, препречил пътя към леглото на жена си. Сякаш я пазеше от вражеска атака. Никога не беше виждала толкова много омраза в очите на жив човек. Тук нямаше да помогнат никакви обяснения.
— Добре, отивам си — кимна тя, обърна се и тръгна към вратата.
Три часа по-късно Стюарт Съсман спря колата си на авеню Танър и насочи поглед към къщата на номер 1451. Постройката беше скромна, с тъмни капаци на прозорците и покрита тераса. Теренът беше ограден с боядисана в бяло желязна ограда. Тъмнината пречеше на Съсман да види вътрешността на двора, но той беше сигурен, че тревата е грижливо подрязана, а цветните лехи са почистени от плевели. Във въздуха се усещаше лек аромат на рози.
Съсман слезе от колата, бутна портичката и тръгна към входната врата. Собствениците си бяха у дома. Това личеше от светлината в стаите и неясните силуети, които се движеха зад тънките пердета.
Натисна звънеца.
Вратата отвори жена с приведени рамене и уморени очи.
— Да?
— Извинете за безпокойството. Казвам се Стюарт Съсман и бих искал да поговоря с господин Джоузеф Терио…
— Моментът не е подходящ, господин Съсман — поклати глава жената. — В семейството ни има… има нещастен случай.
— Разбирам, госпожо…
— Терио. Аз съм майката на Джо.
— Зная за нещастието със снаха ви, госпожо Терио. И ужасно съжалявам, повярвайте ми! Но наистина се налага да говоря със сина ви. Става въпрос за смъртта на Карен…
Жената се поколеба за момент, после кимна:
— Извинете ме за момент… — Притвори вратата и подвикна към вътрешността на къщата:
— Джо?…
Две минути по-късно на прага се появи прегърбен мъж със зачервени очи.
— Аз съм Джо Терио — рече той.
Съсман протегна ръка да се здрависа.
— Господин Терио, тук съм по поръчение на хора, които са дълбоко загрижени за обстоятелствата около смъртта на съпругата ви…
— Какви обстоятелства?
— Тя беше пациентка на Медицински център „Бейсайд“, нали?
— Вижте, не разбирам за какво става въпрос…
— Става въпрос за медицинското обслужване на съпругата ви, господин Терио. За грешки, които може би са се оказали фатални…
— Кой сте вие?
— Аз съм адвокат от кантората „Хоукс, Крейг и Съсман“. Специалност по дела за медицинска небрежност.
— Не ми трябва адвокат. Не желая да бъда обезпокояван от разни преследвачи на линейки!
— Господин Терио…
— Махайте се оттук! — отсече Джо и понечи да затвори вратата, но Съсман вдигна ръка.
— Имам сериозни основания да подозирам, че лекуващите лекари на Карен са допуснали грешка — тихо, но отчетливо каза адвокатът. — Ужасна грешка, която е коствала живота на жена ви. Все още не разполагам с твърди доказателства за това и по тази причина съм тук. С ваше разрешение ще мога да прегледам цялата документация по случая и да се запозная с всички факти…
Ръката на Джо бавно придърпа вратата.
— За кого работите? — попита той. — Споменахте, че някой ви е изпратил тук…
— Точно така — погледна го със симпатия Съсман. — Изпраща ме човек, който питае искрени чувства към вас и би могъл да се нарече ваш приятел…
Шеста глава
За пръв път в живота си Аби тръгна за работа с неприятно чувство в гърдите си. А когато влезе в болничното фоайе изведнъж й се стори, че стъпва в жарава. Днес щеше да разбере дали Джеръмая Пар възнамерява да изпълни заплахите, които беше отправил снощи. Ще работя нормално, сякаш нищо не се е случило, реши тя. Единствено Уетиг е този, който може да ме отстрани. Предстоеше обичайната визитация, след която щеше да подготви онази част от пациентите си, които очакваха операция. А вечерта беше дежурна. По дяволите! Беше решена да си върши работата, при това да я върши добре! Дължеше това на своите пациенти, дължеше го и на Вивиан. Преди около час разговаряха по телефона, в главата й се запечатаха последните думи на колежката й: „Някой трябва да защити това, което направихме за Джош О’Дей и това си ти, Диматео. Ще го направиш както за себе си, така и за мен!“.
Появата й в интензивното отделение на хирургията беше посрещната с познатата вече тишина. Очевидно и тук бяха научили за инцидента с Джош О’Дей. Никой не й каза нищо, но тя ясно усещаше притеснените погледи на сестрите, които шушукаха зад гърба й. Пристъпи към етажерката и взе в ръце болничните картони, които й трябваха за предстоящата визитация. Сложи ги в количката на колелца и започна обиколката. Изпита нескрито облекчение, когато се скри зад паравана на първия пациент в списъка. Дръпна допълнителните завеси и се надвеси над леглото.