Настъпи тишина. Аби срещна погледа на Пар и веднага отгатна мислите му. „Най-добрият начин е да те уволня, при това незабавно“, казваха очите на президента.
Затаи дъх в очакване на удара, но такъв не последва. Пар и Сюзън си размениха погледи, но запазиха мълчание.
После адвокатката бавно вдигна глава.
— Играта е още в началото си — промълви тя. — Разполагаме с месеци за маневриране, за избистряне на стратегията. Но междувременно… — Очите й се спряха върху лицето на Аби. — От „Вангард Мючуъл“ ще ви предложат юридически съветник. Искам да се срещнете с него, а след това да помислите за личен адвокат…
— Смятате ли, че е наложително? — вдигна вежди Аби.
— Да.
— Не знам дали мога да си позволя адвокатските хонорари — направи гримаса младата жена.
— Във вашето положение не можете да не си ги позволите, доктор Диматео — хладно я изгледа Сюзън.
Нощното дежурство се оказа благословено, макар и по особен начин. Телефонът и пейджърът звъняха непрекъснато и Аби се носеше из болницата като вихрушка. Пневмотораксия в интензивното на „Вътрешно отделение“, следоперативна треска в хирургията и какво ли още не. Нямаше дори минута свободно време, за да помисли за жалбата на Джо Терио. Но през малкото минути, в които телефонът замлъкваше, в гърдите й моментално се настаняваше тежестта, а очите й се пълнеха със сълзи. Най-малко от Джо Терио беше очаквала подобно нещо, въпреки че беше утешавала десетки дълбоко разстроени и опечалени роднини на своите болни. „Къде сбърках, питаше се тя. Нима не бях достатъчно загрижена и състрадателна?“
„По дяволите, Джо! Какво още искаш от мен?“
Дълбоко в себе си беше сигурна, че не можеше да предложи на този човек нищо повече от това, което му беше предложила. Свърши работата си по най-добрия възможен начин, а за награда получи плесник!
Обзе я гняв. Към проклетите адвокати, към Виктор Вос, дори към Джо. Защото се оказа, че беше съчувствала на един предател. На човек, към когото беше изпитвала най-чисто състрадание.
Някъде към десет най-сетне получи възможност да се оттегли в дежурната стая. Прекалено разстроена, за да чете списания или да бъбри с някого, тя се просна по гръб на леглото и впери очи в тавана. Краката й тежаха като олово, цялото й тяло беше като парализирано. „Как, по дяволите, ще изкарам тази безкрайно дълга нощ, след като още отсега нямам сили да се надигна от леглото?“
Наистина мислеше така, но когато някъде към десет и половина телефонът отново иззвъня, тя скочи на крака и вдигна слушалката.
— Доктор Диматео.
— Обаждаме се от Оперативния блок. Доктор Арчър и доктор Ходъл се нуждаят от помощта ви…
— Веднага ли?
— Спешен случай.
— Идвам — кимна Аби и остави слушалката.
Прокара пръсти през косата си и въздъхна. При друг подобен случай, в друго време, тя положително вече щеше да тича към оперативния блок. Но тази вечер нямаше никакво желание да се изправи край операционната маса редом с Арчър и Марк.
„По дяволите, доктор Диматео!“, рече си тя. „Дръж се като хирург!“
Отвращението към себе си беше чувството, което в крайна сметка я вдигна на крака и я накара да напусне дежурната стая.
Завари Марк и Арчър в стаята за почивка на Оперативния блок. Изправени до микровълновата печка в ъгъла, те бяха потънали в тих и задълбочен разговор. От начина, по който стреснато извърнаха глави при влизането й, Аби разбра, че този разговор е имал поверителен характер. Но още в следващия миг лицата им се преобразиха и върху тях изплуваха широки усмивки.
— Ето те и теб! — рече Арчър. — Как е долу, на бойното поле?
— В момента има затишие — отвърна Аби. — Разбрах, че имате спешен случай…
— Трансплантация — поясни Марк. — Екипът ще бъде тук всеки момент, но не успяхме да открием Мохандас. Ще го замести един практикант пета година, но по всяка вероятност ще имаме нужда и от още един асистент… Имаш ли желание да се включиш?
— Сърдечна трансплантация? — вдигна вежди Аби. Дозата адреналин, предизвикана от тази новина, беше напълно достатъчна да прогони депресията й. — С удоволствие! — кимна тя.
— Има още един малък проблем — обади се Арчър. — Пациентката е Нина Вос…
Аби смаяно се втренчи в него.
— Толкова бързо ли й откриха подходящо сърце?
— Чист късмет — отвърна хирургът. — Сърцето всеки момент ще пристигне от Бърлингтън. А Виктор Вос сигурно ще получи удар като разбере, че сме прибягнали и до твоите услуги… Това, между другото, няма никакво значение, защото изпитваме остър недостиг от хора. В подобна ситуация е съвсем нормално да се обърнем към теб…