— Пак ли си готова да се включиш? — изгледа я с присвити очи Марк.
— Абсолютно! — кимна без сянка от колебание Аби.
— Много добре, значи си имаме асистентка — усмихна се с облекчение Арчър и тръгна към вратата: — Ще се видим в Операционна №3, точно след двадесет минути…
В единадесет и половина вечерта се обади гръдният хирург от Мемориалната болница „Уилкокс“ в Бърлингтън, щат Върмонт. „Жътвата“ на донора беше приключила успешно, сърцето изглеждало много добре. В момента пътувало към летището. Охладено до четири градуса по Целзий и временно консервирано в калиев разтвор, то щеше да запази жизнените си функции в рамките на четири-пет часа. Лишените от кръвообращение коронарни артерии се увреждат с всяка изминала минута. Съвкупността от тези минути се нарича „исхемично време“ и колкото по-продължително е то, толкова повече миокардни клетки са изложени на риска да загинат. Това съответно намалява шансовете на сърцето да проработи в гърдите на Нина Вос…
Извънредният чартърен полет от Бърлингтън щеше да продължи около час и половина.
Малко след полунощ трансплантационният екип на „Бейсайд“ вече беше готов за работа. Около Бил Арчър, Марк и анестезиолога Франк Цуик се беше събрала малката армия на асистентите — няколко операционни сестри, един техник за обслужване на дихателната апаратура, кардиологът Арън Ливай и Аби.
Количката с Нина Вос вече чакаше в операционната.
Точно в един и половина получиха известие от международното летище Логан — самолетът се беше приземил.
Това беше сигналът, който чакаха хирурзите. Всички вкупом се обърнаха и тръгнаха към помещенията за стерилизация. Аби търкаше ръцете си над умивалника, а очите й бяха насочени към остъклената врата на Операционна №3. Вътре цареше обичайното оживление, предшестващо всяка операция. Сестрите подреждаха инструментите и сваляха стерилните опаковки на помощните материали, техникът настройваше апарата сърце — бял дроб, който приличаше на малък сандък. Приключил пръв с процедурата по стерилизацията, младият хирург практикант, който щеше да замества Мохандас, внимателно следеше действията на помощния персонал.
Нина Вос вече беше на масата, заобиколена от разноцветните кабели на апаратурата. Над главата й светна екранът на ЕКГ-монитора, но тя сякаш не го забелязваше. Доктор Цуик се приближи до нея, наведе се да й каже няколко успокоителни думи, след което инжектира в системата необходимата доза пентобарбитурат. Клепачите на пациентката потрепнаха и се затвориха. Цуик внимателно положи прозрачната кислородна маска, която покри устата и ноздрите й. Натисна няколко пъти гумената помпичка, после отмести маската.
Следващата манипулация изискваше бързина и точност. Пациентката беше в безсъзнание, лишена от възможността да диша самостоятелно. Цуик рязко отметна главата й назад, заби извитото острие на ларингоскопичния скалпел в гърлото й, после локализира гласните струни и напъха ендотрахеалната тръбичка между тях. Тя щеше да остане там по време на цялата операция, придържана от специален вакуумиращ ръкав. После ръцете на Цуик сръчно свършиха останалото: тръбичката беше свързана с апарата сърце — бял дроб, гърдите на пациентката започнаха да се повдигат и отпускат. Цялата операция по интубирането беше продължила не повече от тридесет секунди.
Прожекторите над масата се включиха. Окъпана в ярката им светлина, Нина Вос изглеждаше като представител на чужда планета, с бяла и сякаш прозрачна кожа. Една сестра дръпна чаршафа и изложи на показ тялото й от кръста нагоре. Ребрата се очертаваха ясно под тънката кожа, гърдите й бяха малки и сякаш изсъхнали. С натопена в йод четчица практикантът се зае да очертава мястото на срезовете. Върху бялата кожа се появиха тъмножълти контрастни линии.
Летящата врата отскочи на пантите си. В операционната се появиха Марк, Арчър и Аби. От разперените им ръце капеше вода, сестрите побързаха да ги подсушат със стерилни хавлиени кърпи, след което им помогнаха да облекат също така стерилните халати и ръкавици. Подготовката на пациентката приключи и върху тялото й отново бе наметнат зелен чаршаф.
— Тук ли е сърцето? — попита Арчър и пристъпи към масата.
— Чакаме го всеки момент — отвърна операционната сестра.
— От „Логан“ дотук са най-много двадесет и пет минути.