— Няма ли да станеш от това легло?
— Болен съм — отвърна Алексей и отново затвори очи.
— За вечеря Люби направи агнешки кнедли — осведоми го Яков. — Изядох девет…
— Не ми говори! — простена Алексей.
— Не си ли гладен?
— Гладен съм, но не мога да ям!
Яков въздъхна и огледа кабината. Вътре имаше осем койки, шест от които бяха заети от болни момчета. Същото беше положението и в другите кабини. „Така ли ще бъде през цялото време?“, запита се той.
— Всичко е заради вътрешното ти ухо — авторитетно рече той.
— Какви ги дрънкаш? — простена Алексей.
— Ухото, викам… То кара стомаха ти да повръща.
— Моите уши са си наред.
— Болен си вече четири дни. Трябва да станеш и да ядеш.
— Остави ме на мира!
Яков протегна ръка и грабна Шушу.
— Върни ми го! — извика Алексей.
— Ела си го вземи.
— Върни ми го веднага!
— Ако станеш. Хайде… — Отскочи по-надалеч от протегнатите ръце на момчето и добави: — Стани от това легло и ще видиш, че ще ти олекне!
Алексей се надигна до седнало положение. Главата му се заклати в такт с люшкането на кораба. Миг по-късно притисна ръка към устата си, скочи на крака и с олюляване се втурна към тоалетната. Повърна в умивалника и със стенания се повлече обратно към койката.
Яков тържествено му подаде плюшената играчка и Алексей я притисна към гърдите си.
— Нали ти казах, че съм болен? — изпъшка той. — А сега се махай!
Яков излезе в коридора и се запъти към кабината на Надя. Не получи отговор на почукването си и се прехвърли към каютата, в която лежеше Григорий.
— Кой е? — простена отвътре един измъчен глас.
— Аз съм, Яков. Още ли си болен?
— Махай се, по дяволите!
Яков направи една кратка обиколка из кораба. Кухнята беше заключена. Люби очевидно си беше легнал. Капитанът и щурманът бяха прекалено заети, за да разговарят с него. Беше оставен сам на себе си, както обикновено напоследък.
Реши да слезе в машинното при Кубичев.
Наредиха фигурите и започнаха поредната партия шах. Яков направи първия ход — пешка на А-4, после попита:
— Бил ли си вече в Америка?
Наложи му се да повиши глас, за да надвика грохота на двигателите.
— Два пъти — кимна Кубичев и направи своя ответен ход.
— Хареса ли ти?
— Откъде да знам? Още преди да влезем в пристанището ни вкарваха в кабините и ни забраняваха да мърдаме оттам. Нищичко не съм видял…
— Защо капитанът е издавал такава заповед?
— Не е капитанът, а онези в кабините на кърмата…
— Кои са те? Никога не съм ги виждал.
— Никой не ги е виждал.
— Тогава откъде знаеш, че са там?
— Питай Люби. Все някой яде храната, която всеки ден се носи там… Ама ти ще играеш ли, или ще бърбориш?
Яков тръсна глава да се съсредоточи и бавно премести една пешка.
— А защо просто не слезеш на брега?
— Това пък защо?
— Ами ще останеш в Америка и ще станеш богат…
— Плащат ми достатъчно — промърмори Кубичев. — Не мога да се оплача…
— Колко ти плащат?
— Много питаш…
— Колко? — настоя момчето.
— Повече от това, което изкарвах преди… Доста повече от това, което печелят другите. Само за да прекосявам шибания Атлантически океан. Напред-назад, напред-назад, край няма!…
— Значи работата ти е добра, а? — попита Яков и направи ход с царицата. — Хубаво ли е да си корабен механик?
— Този ход с царицата е глупав — отбеляза Кубичев. — Защо го правиш?
— Експериментирам — поясни Яков. — Значи и аз ще стана корабен механик…
— Няма смисъл.
— Но ти казваш, че ти плащат добре…
— Защото работя в компанията „Сагаев“. Само те плащат добре…
— Защо?
— Защото си държа устата затворена.
— Защо си я държиш затворена?
— Откъде да знам, по дяволите? — Ръката на Кубичев се стрелна над дъската. — Вземам царицата с офицера. Предупредих те, че този ход е глупав…
— Беше само експеримент — оправда се Яков.
— Да се надяваме, че си извлякъл поука от него…
Няколко дни по-късно Яков беше на мостика, в компанията на щурмана.
— Какво представлява компанията „Сагаев“? — попита той.
— Откъде знаеш това име? — изненадано го погледна щурманът.