— От Кубичев.
— Постъпил е неразумно.
— Значи и ти не искаш да говориш за нея — заключи Яков.
— Точно така.
Яков замълча. Очите му внимателно следяха работата на апаратурата. Върху екрана на малкия монитор тичаха някакви цифри, които щурманът прилежно записваше в дневника, а след това започваше да ги търси върху картата.
— Къде сме? — попита момчето.
— Ето тук — отвърна щурманът и посочи едно кръстче на картата. Беше поставено в средата на океана.
— Откъде знаеш?
— От цифрите, които излизат на екрана. Те обозначават дължината и ширината, виждаш ли ги?
— За да бъдеш щурман трябва да си много умен, нали?
— Не чак толкова — промърмори мъжът, зает да придвижва двете си пластмасови линийки върху картата. След малко ги закрепи със специалните метални пружинки, които стърчаха от корпуса на компаса.
— Нещо незаконно ли правите? — попита Яков.
— Какво?
— Затова ли не искаш да говориш?
Щурманът въздъхна и се изправи.
— Моето единствено задължение е да закарам този кораб от Рига до Бостън и да го върна обратно — рече той.
— Винаги ли превозвате сираци?
— Не. Обикновено возим карго. Разни сандъци. Никога не питам какво има в тях. Не задавам никакви въпроси.
— Значи може и да правите нещо незаконно — заключи Яков.
— Ама и ти си едно дяволче! — засмя се щурманът, после отново хвана химикалката. Дневникът се изпълни със стройни колони от цифри.
Момчето помълча малко, после попита:
— Мислиш ли, че някой ще ме осинови?
— Разбира се.
— Дори с това? — вдигна сакатата си ръка Яков.
Щурманът го погледна, в очите му се мерна съчувствие.
— Знам, че ще те осиновят — промълви той.
— Откъде знаеш?
— Някой е платил за прехвърлянето ти, нали? Някой е уредил документите ти…
— Никога не съм виждал документите си. А ти?
— Това не е моя работа. Моята работа е да закарам този кораб до Бостън и толкоз. — Човекът направи нетърпелив жест: — Защо не идеш при другите момчета? Хайде, върви!
— Те още са болни…
— Добре. Тогава иди да си поиграеш другаде.
Яков неохотно се спусна на пустата палуба и се приведе над парапета. Някъде там, сред огромната водна шир, плуват риби, помисли си той. После изведнъж усети, че не може да диша, а очите му гледаха като омагьосани разпенената от носа вода. Стисна металните пръчки и си представи как студените вълни го поглъщат в мрачните си пазви. Отдавна не беше изпитвал страх.
Но това, което изпитваше в този момент, беше именно страх…
Осма глава
Две нощи подред сънуваше един и същи сън. Сестрите твърдяха, че това е от лекарствата — метилпреднизолон, циклоспорин и болкоуспокоителни. Химикалите въздействали директно на мозъка, а за кошмарите допринасял и самият й престой в болницата. С всички ставало така, но нямало от какво да се безпокои. Кошмарите постепенно щели да изчезнат…
Но тази сутрин, събудила се просълзена в интензивното отделение, Нина Вос изведнъж разбра, че този сън никога няма да изчезне. Беше се превърнал в част от нея, също като присаденото й сърце.
Ръката й внимателно докосна бинтованите гърди. От операцията бяха изминали два дни, болките значително намаляха, но все още я събуждаха през нощта. Сякаш да й напомнят за подаръка, който беше получила. Сърцето беше здраво и силно, тя усети това веднага след операцията. Дългите месеци на болестта бяха изтрили от спомените й какво означава да имаш здраво сърце. Да се придвижваш, без да изпитваш пристъпи на задух, да усещаш как кръвта приятно затопля мускулите ти, да гледаш върховете на пръстите си и да се радваш на здравия им розов цвят. Толкова дълго бе живяла в очакване на смъртта, че животът се беше превърнал в нещо далечно и сякаш непознато за нея. Но сега го виждаше върху ръцете си, чувстваше го дори във върховете на пръстите си.
В тупкането на новото сърце.
Все още не го усещаше като свое собствено, може би никога нямаше да го почувства такова.
Като дете наследяваше хубавите дрехи на сестра си Каролайн — топлите пуловери, рядко обличаните официални роклички. Но макар че те отдавна се бяха превърнали в нейна, неоспорвана от никого собственост, тя продължаваше да мисли за тях като за дрехите на сестра си, като неразделна част от Каролайн.
„А чие сърце си ти?“, попита тя, докосвайки леко превръзките върху гърдите си.