По обед я посети Виктор.
— Пак сънувах онзи сън за момчето — съобщи му тя. — Беше толкова ясен! Събудих се обляна в сълзи…
— Стероидите, скъпа — успокоително рече Виктор. — Предупредиха те, че може да имат странични ефекти…
— Според мен този сън означава нещо — държеше на своето Нина. — Вътре в мен живее част от него, усещам я…
— Може би сестрата не трябваше да ти казва, че е било момче — подхвърли Виктор.
— Аз настоях.
— Въпреки това — тръсна глава мъжът й. — Това е безполезна информация. Не върши работа нито на теб, нито на момчето.
— На момчето не — кимна Нина. — Но то вероятно има семейство…
— Убеден съм, че напомнянето на трагедията няма да е приятно на никой от тях… Именно в това е смисълът на конфиденциалността при подобни операции.
— Нима ще е толкова лошо да им изпратим едно благодарствено писмо? — вдигна вежди Нина. — Анонимно, без никакви ангажименти…
— Не, Нина — отсече мъжът й. — Това е изключено!
Тя въздъхна и се отпусна върху възглавницата. Отново се беше държала глупаво. А Виктор е прав. Както винаги…
— Днес изглеждаш чудесно, скъпа — усмихна се той. — Вече ти позволяват да сядаш, нали?
— Два пъти — кимна Нина.
Въздухът в стаята изведнъж й се стори студен. Тя потръпна и посегна да придърпа одеялото.
Пийт я гледаше, седнал на стола до леглото. Беше облечен в синята си скаутска униформа. Онази със закърпените лакти и пластмасовите топчета, които висяха от горното джобче. Всяко от тях означаваше победа в някоя от момчешките игри. Но кепето му го нямаше. „Къде го е дянал?“, учуди се Аби. После си спомни, че го беше изгубил, а тя и останалите им сестри безуспешно претърсиха пътя около мястото, където лежеше смачканото му колело.
Не беше я посещавал отдавна. За последен път стори това по време на първата й нощ в колежанския пансион. Винаги го правеше по един и същ начин — просто седеше на стола, гледаше я и мълчеше…
— Къде беше, Пийт? — попита го тя. — Защо идваш, след като не желаеш да говориш с мен?
Той седеше и я гледаше. Устните му бяха стиснати, очите му не се отделяха от лицето й. Яката на синята риза беше втвърдена от прането и ютията — такава, каквато беше в деня на погребението. Главата му се извърна към съседното помещение, от което долиташе тиха, призивна музика. Тялото му потръпна като развълнувана от вятъра вода на планинско езеро.
— Какво дойде да ми кажеш? — попита тя.
Водата вече кипеше и се пенеше под влиянието на далечната музика. Нежните звуци се превърнаха в пронизителен звън.
Аби отвори очи. В стаята цареше непрогледен мрак. Телефонът звънеше.
— Диматео — промърмори в слушалката тя.
— Моля ви да дойдете в интензивното отделение на хирургията! — каза напрегнат женски глас.
— Какво се е случило?
— Госпожа Вос от легло 15, жената със сърдечната трансплантация. Има треска, температурата й е 38 и шест…
— Останалите показатели?
— Кръвно сто на седемдесет, пулс деветдесет и шест.
— Идвам — отвърна Аби, остави слушалката и запали лампата.
Часът беше два след полунощ, столът до леглото беше празен. Никакъв Пийт… Изпъшка и се насочи към умивалника. Наплиска се със студена вода, но изобщо не я усети. Сякаш беше под упойка. „Събуди се!“, заповяда си тя. Трябва да си свежа, да знаеш какво правиш. Следоперативна треска. Присаденото сърце е само на три дни. Първата задача е проверка на раната. После преглед на белите дробове и корема. Рентген и микробиологични изследвания.
Трезво! Трезво и спокойно!
Място за грешки нямаше. Не сега, още по-малко с тази пациентка…
През последните три дни идваше в „Бейсайд“ без да знае дали още е служител на тази болница. Чакаше да стане пет следобед, след което въздъхваше с облекчение, преживяла още двадесет и четири часа. С течение на времето започна да се успокоява, заплахите на Пар й се струваха все по-недействителни. Крепеше я фактът, че Уетиг и Марк са на нейна страна. С тяхна помощ може би ще успее да запази работата си. Може би… Работеше изключително старателно, тъй като не искаше да дава повод на Пар да се съмнява в професионалната й компетентност. По няколко пъти проверяваше всяко лабораторно изследване, всеки симптом. Държеше се максимално далеч от Нина Вос, тъй като нямаше никакво желание да се сблъска с мъжа й.
Но сега Нина Вос имаше признаци на треска, а тя беше единствения лекар на етажа. Контактът беше неизбежен, наложен от професионалните й задължения.