Намъкна обувките за тенис, които носеше по време на дежурствата, стана и излезе.
В атмосферата на нощната болница имаше нещо сюрреалистично. Осветлението на пустите коридори изглеждаше прекалено силно и режеше очите, а белите стени им придаваха вид на тайнствени тунели, водещи неизвестно къде. Аби крачеше през един от тях. Съзнанието й все още се бореше със сънливостта, крайниците й бяха изтръпнали. Единствено сърцето й реагираше на кризисната ситуация както подобава и ритъмът му рязко нарасна.
Зави зад ъгъла и се озова пред матираната врата на хирургическата реанимация.
Осветлението в залата беше дискретно благодарение на модерните технологии, които се грижеха за автоматичното поддържане на системата. В стаята на дежурните сестри обаче беше далеч по-светло. Шестнадесет наредени по стената монитора следяха сърдечната дейност на шестнадесетте пациента. Монитор 15 потвърди информацията на сестрата — пулсът на госпожа Вос надхвърляше сто.
Телефонът иззвъня и сестрата вдигна слушалката. Послуша един миг, после я подаде на Аби.
— Доктор Ливай. Иска да говори с дежурния лекар…
— Дайте — кимна Аби. — Ало, доктор Ливай? Тук Аби Диматео…
Насреща настъпи мълчание.
— Вие ли сте дежурна тази нощ? — прозвуча миг по-късно учудения глас на кардиолога. Причината за това беше от ясна по-ясна: Аби беше последният човек, на когото Арън Ливай би поверил манипулациите около Нина Вос. Но той просто нямаше избор, тъй като тя беше единствения лекар в отделението.
— Тъкмо възнамерявах да прегледам госпожа Вос — каза с престорена бодрост тя. — Вдигнала е температурата…
— Да, разбрах — отвърна Ливай и отново замълча.
Аби си пое дъх и скочи в пропастта. Беше твърдо решена да говори само на професионални теми.
— Ще прибегна до обичайните манипулации при наличието на треска — започна тя. — Преглед на сърцето и белите дробове, след което ще назнача изследване на кръв, урина и рентген. Ще ви се обадя веднага след като резултатите са готови…
— Добре — отвърна след дълга пауза той. — Ще чакам…
Аби облече един от стерилните халати и мина зад паравана на Нина Вос. Малката лампичка хвърляше бледа светлина над леглото, разпилените по възглавницата коси на пациентката изглеждаха бели. Лежеше със затворени очи и скръстени на гърдите ръце, сякаш се молеше. Спящата принцеса, рече си Аби, после пристъпи към леглото и тихо рече:
— Госпожо Вос…
Нина отвори очи и бавно се извърна към нея.
— Да?
— Аз съм доктор Диматео, хирург практикант… — Зениците на пациентката леко се присвиха. „Знае името ми, каза си Аби. Отлично знае коя съм…“ Мародерът от гробищата, крадецът на трупове…
Нина Вос мълчеше и я наблюдаваше със странните си светли очи.
— Имате температура и трябва да разберем на какво се дължи тя — поясни Аби. — Как се чувствате?
— Уморена съм — прошепна Нина Вос. — Нищо повече…
— Трябва да проверя раната ви — рече Аби, включи горното осветление и внимателно дръпна одеялото от бинтованите гърди.
Раната изглеждаше добре, без зачервяване и отоци. Извади стетоскопа и се зае с останалата част от прегледа. Дробовете дишаха нормално, коремът изглеждаше съвсем наред. Решена да не пропуска нищо, Аби старателно провери ушите, ноздрите и гърлото на пациентката. Не откри нищо тревожно, причините за треската очевидно трябваше да се търсят другаде. Нина мълчеше през цялото време, но очите й следяха всяко движение на младата лекарка.
— Всичко изглежда наред — изправи се най-сетне тя. — Но за температурата трябва да има причина… Ще ви направим рентгенова снимка и ще вземем три последователни кръвни проби. — На лицето й се появи извинителна усмивка: — Страхувам се, че няма да спите много…
— Аз и без това не спя много — поклати глава Нина. — Пък и тези сънища…
— Кошмари?
Жената върху леглото бавно изпусна въздуха от гърдите си и кимна:
— За момчето…
— Какво момче, госпожо Вос?
— Казаха ми, че сърцето е принадлежало на някакво момче — докосна бинтованите си гърди Нина. — Не зная дори името му, не зная от какво е умряло… Вярно ли е?
— Да — кимна Аби. — Поне така говореха в операционната.
— Вие бяхте там?
— Асистирах на доктор Ходъл.
— Странно — едва доловимо се усмихна пациентката. — Особено след всичко, което… — Гласът й заглъхна и изречението остана недовършено.