— Чак от Тексас?
— Вос е богат човек, може да си го позволи…
— Значи жътвата е била дело на екип от „Уилкокс“, така ли?
— Никълс твърди, че е присъствал на операцията. Сестрата, с която си разговаряла през нощта, вероятно е сбъркала оперативните планове. Ако искаш, мога да позвъня още веднъж…
— Не, няма смисъл — поклати глава Аби. — Сега всичко ми се струва една глупост… Бог знае какво ми е минавало през главата тази нощ… — Въздъхна и хвърли поглед към колата си, която чакаше в „Сибир“ — мястото в далечния край на паркинга, отредено за практикуващите лекари. Добре че все пак изобщо са ни отредили някакво място за паркиране, отново въздъхна тя. Робите в други болници нямат дори тази малка привилегия. — Ще се видим у дома, ако все още съм будна…
Марк я притегли към себе си, отметна главата й назад и отново я целуна.
— Карай внимателно — прошепна гой. — Обичам те!
Аби тръгна към колата си. Беше замаяна от умора и от ехото на тези две думички, което продължаваше да звучи в съзнанието ти. Обичам те.
Обърна се да му помаха, но той вече беше изчезнал зад остъклените врати.
— И аз те обичам — усмихна се Аби.
Извади ключовете и едва тогава забеляза, че бутона на шофьорската врата е вдигнат. Господи, колко съм завеяна, стресна се тя. Оставила съм колата си отключена през цялата нощ.
Отвори вратата и се олюля от отвратителната миризма, която я удари в лицето. Очите й попаднаха на това, което лежеше на предната седалка, изведнъж й се пригади.
Около лоста за скоростите бяха увити вонящи черва, едно от тях беше увиснало от волана. Тапицерията на дясната седалка беше оплескана с нещо лепкаво, а на мястото на шофьора имаше един голям, окървавен орган.
Сърце.
Адресът беше в Дорчестър, едно от най-мрачните и запуснати предградия на Бостън. Мъжът паркира и хвърли поглед към подобната на картонена кутия къща и обраслата с бурени тревна площ. Дванадесетгодишно момче играеше баскетбол на площадката пред гаража. Стрелбата му беше крайно неточна — топката постоянно прехвърляше закрепения над вратата кош и отиваше на покрива. Тоя няма да получи спортна стипендия, рече си мъжът. А съдейки по покритата с ръжда кола под навеса и паянтовата къща, момчето едва ли имаше шансове за някаква стипендия изобщо…
Излезе от колата и пресече улицата. Момчето го забеляза и замръзна на място, притиснало топката към гърдите си.
— Търся дома на Флинт — рече мъжът.
— Това е — отвърна момчето.
— Вашите вкъщи ли са?
— Да, баща ми е тук. Защо?
— Може би ще му съобщиш, че един човек иска да го види.
— Кой сте вие?
Мъжът му подаде една визитна картичка. Момчето й хвърли кратък поглед и понечи да му я върне.
— Не, задръж я — спря го мъжът. — Иди да я покажеш на баща си.
— Веднага ли?
— Разбира се, ако баща ти не е зает…
— Ами… Хубаво… — Момчето остави топката и влезе в къщата. Мрежестата врата против насекоми се затръшна зад гърба му.
Минута по-късно на прага се появи намръщен човек с увиснало шкембе.
— Мен ли търсите?
— Господин Флинт, името ми е Стюарт Съсман, адвокат в кантората „Хоукс, Крейг и Съсман“…
— Да?
— Научих, че преди около шест месеца сте бил пациент на Медицинския център „Бейсайд“…
— Катастрофа — намръщено поясни мъжът. — Но виновен беше другият…
— Отстранили са ви далака, нали?
— А вие откъде знаете?
— Тук съм, за да ви помогна, господин Флинт — усмихна се Съсман. — Прекарал ли сте тежка операция, или не?
— Казаха, че можело да умра — въздъхна Флинт. — Значи е била тежка…
— Сред лекуващите ви лекари имаше ли жена на име Абигейл Диматео?
— Да — кимна дебелият. — Много добра жена, преглеждаше ме всеки ден…
— А тя или някой от останалите лекари да са ви обяснили последиците от оперативното отстраняване на далака?
— Казаха ми да се пазя, защото имало опасност от тежки инфекции…
— Казаха ли ви, че тези инфекции могат да бъдат фатални?
— Ами… Май да…
— А споменаха ли за един малък инцидент по време на операцията?
— Какъв инцидент?
— Неволно плъзване на скалпела, който е срязал далака ви и е причинил силен кръвоизлив…