— Въпросът е докога, защото си едва във втората година на практиката си — въздъхна Вивиан. — Според мен трябва да се бориш, Аби… Не му позволявай да те съсипе! Прекалено много те бива като лекар, за да бъдеш изгонена от професията!
Аби мрачно поклати глава.
— Понякога се питам дали си струва…
— Дали си струва ли? — втренчи се в нея Вивиан, спряла пред вратата на стая 417. — Ела да хвърлиш едно око, пък после пак ще говорим! — След това почука на вратата и влезе.
Седнало в леглото, момчето съсредоточено боравеше с дистанционното на телевизора. Ако не беше шапката на „Червените чорапи“ на главата му, Аби вероятно нямаше да го познае. Джош О’Дей изглеждаше отлично, с розова кожа и бистри очи.
— Хей, доктор Чао! — весело подвикна той. — Вече си мислех, че никога няма да дойдете да ме видите!
— Идвах два пъти, но ти все спеше — отвърна Вивиан и поклати глава с престорен укор: — Станал си мързеливец като всички тийнейджъри!
Разсмяха се, после настъпи тишина. Джош срамежливо разтвори ръце да я прегърне.
Вивиан остана на мястото си, сякаш не знаеше как да реагира. После сякаш се освободи от някакви невидими окови и направи крачка напред. Прегръдката им беше кратка и непохватна, след нея по лицето на младата лекарка се изписа нещо като облекчение.
— Казвай сега как се чувстваш — стана делова тя.
— Много добре — отвърна Джош и махна по посока на екрана. — Татко ми донесе всичките мачове на запис, но не можем да вържем видеото… Случайно да знаете как става това?
— Пипна ли го, телевизорът положително ще гръмне — направи гримаса Вивиан.
— И това ми било доктор! — не й остана длъжно момчето.
— Тъй ли? — изгледа го с престорен гняв Вивиан. — Тогава следващия път като ти трябва операция, повикай телевизионния техник! — Кимна по посока на Аби и добави: — Помниш доктор Диматео, нали?
В очите на момчето се появи колебание.
— Мисля, че да, но всъщност… Знаете ли, забравил съм доста неща. Особено онези от миналата седмица. Сякаш изведнъж съм затъпял…
— Това не бива да те тревожи, Джош — успокоително се усмихна Вивиан. — Когато сърцето спре, мозъкът започва да изпитва недостиг от кръв. Именно на това се дължат малките пропуски в паметта ти… — Протегна ръка и докосна рамото на момчето, един рядък за нея опит да осъществи физически контакт. — Но мен все пак не си ме забравил, макар че положително си се опитал…
Джош сведе очи към чаршафите и тихо промълви:
— Не искам да ви забравя никога, доктор Чао!
В стаята настъпи тишина. Ръката на Вивиан остана върху рамото на момчето, сякаш се срамуваше да я отдръпне. Джош продължаваше да гледа надолу, лицето му беше скрито от козирката на бейзболната шапка.
Аби се извърна встрани и потърси нещо, с което да разсее неудобството. Очите й попаднаха на многобройните спортни трофеи, подредени върху нощното шкафче. Те вече не бяха олтара на едно умиращо момче, а триумф на възкръсналия живот…
На вратата се почука.
— Джоши? — извика един женски глас.
— Хей, мамо — вдигна глава момчето.
Вратата се отвори и в стаята връхлетя цяла армия роднини. Над главите им се поклащаха шарени балони, въздухът се изпълни с аромата на пържени картофки от „Макдоналдс“. Лелите и чичовците заобиколиха леглото и се нахвърлиха да прегръщат и целуват Джош с радостни възклицания.
— Вижте го! Изглежда отлично!…
Момчето посрещаше похвалите с детинска гордост и не забеляза оттеглянето на Вивиан, която побърза да направи място за ликуващата армия на фамилията О’Дей.
— Джош, доведохме чичо Хари чак от Нюбъри! — обяви майката. — Той знае всичко за видеомагнетофоните. Нали ще го свържеш, Хари?
— Разбира се. Вързал съм видеата на цялата махала!
— А донесе ли кабели, Хари? Сигурен ли си, че имаш всичко необходимо?
— А ти как мислиш? — гордо се усмихна чичото.
— Виж това, Джош! Три двойни порции картофки. Нали доктор Тарасоф не ти е забранил да ядеш пържени картофки?
— Мамо, забравихме фотоапарата! Исках да снимам белега на Джош!
— Няма да снимаш никакъв белег!
— Но учителят каза, че ще бъде супер!
— Учителят ти е прекалено стар, за да използва такива думи. Никакви снимки! Никакво ровене в личния живот!
— Хей, Джош, трябва ли ти помощ за картофките?
— Значи ще го свържеш, нали, Хари?
— Не съм сигурен. Телевизорът е много стар модел…